Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
И тръгна.
Рапетката, обхваната от безпокойство, се доближи до умиращата, която лежеше в същото положение, потисната и безчувствена, с отворени очи и кръстосани на покривката ръце. И болногледачката разбра, че това можеше да продължи два дни, четири дни, осем дни; и страх притисна скъперническото й сърце, а ужасен гняв се надигаше в нея против онзи негодяй, който я беше изиграл, и против тази жена, която не умираше.
Тя започна работата си и зачака с поглед, втренчен в набръчканото лице на баба Бонтан.
Оноре се върна за обед, той изглеждаше доволен, почти радостен, после пак отиде. Без съмнение прибираше житото си при отлични условия.
Рапетката се отчайваше, всяка изтекла минута сега и се струваше откраднато време, откраднати пари. Тя имаше желание, лудо желание да улови за врата тая стара глупачка, тая стара дебелоглава, тая стара опърничава жена и като я стисне леко, да спре това слабо и бързо дишане, което й крадеше времето и парите.
После помисли за опасността, тъй като и други мисли й минаваха през главата, приближи се до леглото и запита:
— Видяхте ли вече дявола?
Баба Бонтан промълви:
— Не.
Тогава болногледачката започна да говори, да разказва приказки, за да измъчва немощната душа на умиращата. Той бил с метла в ръка, с тенджера на главата и крещял силно. Щом го видел човек, свършено било с него. И тя изброи всички, пред които се бил появил дяволът през тази година: Жозефин Лоазел, Йолали Ратие, Софи Паданьо, Серафин Гроспие.
Баба Бонтан се развълнува най-после, започна да се върти, да движи ръцете си, опитваше се да обърне глава, за да гледа към дъното на стаята.
Изведнъж Рапетката изчезна от мястото си. Взе един чаршаф от шкафа и се уви в него, нахлупи на главата си един съд, чиито три къси разкривени крака се изправяха като рога, хвана с дясната си ръка една метла, а с лявата една тенекиена кофа, която подхвърли бързо във въздуха, за да падне с шум.
Тенекията се удари с трясък о пода; тогава болногледачката се покатери на един стол, повдигна завесата, която се спускаше на края на леглото, и се появи, като жестикулираше, надаваше остри писъци под желязното гърне, с което закриваше лицето си, и заплашваше с метлата си, като дявол от куклен театър, умиращата стара селянка.
Обезумяла, с блуждаещ поглед, старицата направи свръхчовешки усилия, за да се повдигне и избяга, тя измъкна дори раменете и гърдите си от леглото, после падна отново с тежка въздишка. Свършено беше.
И Рапетката постави спокойно на място всички предмети, метлата в ъгъла при шкафа, чаршафа вътре, съда на огнището, кофата на плочите и стола до стената. После с професионален жест затвори огромните очи на умрялата, сложи една чиния на леглото, наля в нея светена вода, потопи чимшира, който беше окачен на скрина, и като коленичи, започна да произнася усърдно молитви за умряло, които тя знаеше наизуст по занаят.
И когато Оноре се завърна вечерта и я намери да се моли, той пресметна веднага, че тя печели от него двадесет су, защото беше стояла само три дена и една нощ, което правеше общо пет франка, вместо шест, колкото и дължеше.
Ги дьо Мопасан
Разходка
Когато старият Льора, книговодител у г.г. Лабюз и сие, излезе от магазина, той се спря няколко мига, ослепен от блясъка на залязващото слънце. Беше работил през целия ден на жълтата светлина на светилния газ в дъното на стаичката зад магазина, която гледаше към тесния дълбок като кладенец двор. Стаичката, в която от четиридесет години прекарваше дните си, беше толкова мрачна, че в нея и посред лято можеше да се работи без изкуствено осветление само между единадесет и три часа.
Там винаги беше влажно и студено и дъхът на тая дупка, към която гледаше прозорецът, влизаше в тъмната стая, изпълваше я с миризма на мухъл и смрад на канал.
От четиридесет години всяка сутрин в осем часа господин Льора пристигаше в тоя затвор, стоеше до седем вечерта, наведен над тефтерите си, и пишеше с прилежание на добър чиновник.
Сега той печелеше по три хиляди франка годишно, а беше започнал с хиляда и петстотин. Беше останал ерген, тъй като средствата не му позволяваха да се ожени. И понеже никога не беше имал никакви радости, нямаше и големи желания. От време на време обаче, уморен от еднообразната, непрестанна работа, той помечтаваше платонично: „Ех, да имам пет хиляди ливри рента, как ще си живея!“
Впрочем той никога не бе живял добре, понеже винаги бе разполагал само със заплатата си.
Животът му бе протекъл без събития, без вълнения и почти без надежди. При неговите посредствени амбиции способността за мечтание, която всеки носи в себе си, никога не се бе развила.