Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Кравите, легнали на полето, потиснати от жегата, повдигаха тежко глави и мучаха лениво към минаващите двама души, за да им искат прясна трева.
Като наближи къщата си, Оноре Бонтан промърмори:
— Ами ако е свършила вече?
И в гласа му се прояви несъзнателното желание, което имаше.
Обаче старата не беше умряла. Тя лежеше по гръб на одъра с ръце върху покривката от лилава басма, ръце ужасно мършави, разкривени, прилични на странни животни, на пипала на раци и сковани от ревматизъм, умора и почти вековната работа, която бяха извършили.
Рапетката се приближи до леглото и се вгледа в умиращата. Провери пулса й, опипа гърдите й, прислуша дишането, запита я нещо, за да я чуе как говори, после, след като я наблюдава дълго, излезе, последвана от Оноре. Имаше вече установено мнение. Старата нямаше да дочака нощта. Той запита:
— Е, какво?
Болногледачката отговори:
— Добре! Това ще продължи два дни, а може би и три. Ще ми дадете шест франка за всичко.
Той извика:
— Шест франка! Шест франка! Да не сте полудели? Но аз ви казвам, че тя няма да изтрае повече от пет-шест часа.
И те спориха дълго време упорито.
Понеже болногледачката щеше да си тръгне, времето минаваше и житото нямаше да се прибере само, най-сетне той се съгласи:
— Е добре, дадено, шест франка за всичко до вдигането на тялото.
— Разбрано, шест франка.
И той тръгна с широки крачки към житата, полегнали на земята под жаркото слънце, което караше посевите да зреят. Болногледачката влезе в къщата. Беше си донесла и нещо за работа, защото при умиращите и при умрелите работеше без отдих, понякога за себе си, понякога за семейството, което я използуваше за двойна работа, заплащайки и допълнително възнаграждение.
Изведнъж тя запита:
— Причастие получила ли си, бабо Бонтан?
Селянката отговори „не“ с глава и Рапетката, която беше набожна, скокна живо.
— Боже господи, възможно ли е това! Ще отида да повикам свещеника.
И тя се затече към дома на свещеника така бързо, че децата от площада, като я видяха как силно бяга, помислиха, че се е случило нещастие.
Свещеникът дойде веднага, облечен в стихар, предшествуван от момчето от хора, което биеше един звънец, за да оповести минаването на бога през горещото и спокойно поле. Мъжете, които работеха в далечината, сваляха големите си шапки и заставаха неподвижни, изчаквайки бялата дреха да се закрие зад някой чифлик; жените, които събираха снопи, се изправяха, за да се прекръстят, черни кокошки бягаха подплашено край трапищата, като се клатушкаха от крак на крак до познатата им дупка, в която бързо изчезваха; един млад жребец, вързан на една ливада, се изплаши от бялата дреха и започна да се върти наоколо и да рита, като опъваше въжето. Детето от хора в червена дреха вървеше бързо; и свещеникът, наклонил глава над едното рамо, го следваше, нашепвайки молитви, Рапетката вървеше отзад, наведена, превита одве, сякаш ще се простре на земята със скръстени като в църква ръце.
Оноре ги видя отдалеч, като минават. Той попита:
— Къде отива нашият свещеник?
Слугата му, по-досетлив, отговори:
— Носи божията благословия на майка ти!
Селянинът не се учуди:
— Може и да е за добро!
И той продължи работата си.
Баба Бонтан се изповяда, получи опрощение и се причести; свещеникът си отиде, като остави сами двете жени в задушната колиба.
Тогава Рапетката започна да се вглежда в умиращата, като се питаше дали това ще продължи дълго време.
Денят преваляше, пресният въздух нахлуваше в стаята, полюляваше на стената иконата от Епинал, забодена с две карфички; малките завески на прозореца, някога бели, а сега пожълтели и покрити с петна от мухи, изглеждаха, като че ли ще хвръкнат, ще се откъснат и ще отлетят, както душата на старицата.
Тя лежеше неподвижна, с отворени очи, сякаш очакваше с безразличие близката смърт, която закъсняваше да дойде. Не можеше да си поеме дълбоко дъх, който излизаше със свистене от свитото й гърло. След малко и той щеше да секне и на земята щеше да остане една жена по-малко, за което никой нямаше да съжалява.
Оноре се завърна по мръкнало. Приближи се до леглото, видя, че майка му е още жива и запита:
— Как си? — както правеше, когато тя беше неразположена.
После изпрати Рапетката, като й поръча.
— Утре точно в пет часа.
Тя отговоря:
— Утре в пет часа.
И наистина тя дойде на разсъмване.
Оноре, преди да отиде на полето, ядеше супа, която сам си беше приготвил.
Болногледачката запита:
— Е добре! Майка ви отиде ли си?
Той отговори с лукаво намигване:
— Чувствува се по-скоро добре.