Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Той повтори:
— Толкова по-добре.
После стана.
— Хайде, трябва да те оставя, защото се налага да бъда при полковника в четири часа.
Тя се развълнува силно.
— Толкова скоро! Оставяш ме вече! О, но ти току-що дойде!
Той обаче искаше да си тръгне на всяка цена.
— Виждаш, че дойдох веднага, но трябва да бъда при полковника в четири часа.
— Полковник Прюн ли е все още? — попита тя.
— Той същият. Беше ранен два пъти.
— Ами другарите ти — поде тя, — убиха ли някого от тях?
— Да, Сен-Тимон, Савани, Поли, Сапрьовал, Робер, дьо Курсон, Пазафил, Сантал, Караван и Поаврен са мъртви. Саел остана без ръка, а на Корвоазен бе смазан кракът. Паке загуби дясното си око.
Тя слушаше с жив интерес. После ненадейно прошепна:
— Искаш ли да ме целунеш, кажи, преди да си отидеш? Нали госпожа Ланглоа не е тук?
Въпреки погнусата, която се надигаше в гърлото му, той долепи устни до безкръвното чело, а тя го обгърна с ръце и лудо зацелува синьото сукно на мундира му.
— Ще дойдеш пак, кажи, ще дойдеш, нали? Обещай, че ще дойдеш пак! — замоли тя.
— Да, обещавам ти.
— Кога? Можеш ли в четвъртък?
— Добре, в четвъртък.
— В четвъртък, в два часа?
— Да, в четвъртък, в два часа.
— Обещаваш ли ми?
— Обещавам ти.
— Сбогом, мили.
— Сбогом.
И той си отиде, засрамен под погледите на жените в спалнята, навел високото си тяло, за да изглежда по-нисък. Щом излезе на улицата, пое дълбоко въздух.
Вечерта другарите го попитаха:
— Е какво? Как е Ирма?
Той отвърна смутено:
— Получила е белодробно възпаление. Много е зле.
Но един дребен лейтенант, който подуши нещо от вида му, отиде да се осведоми и на другия ден, когато капитанът влезе в столовата, той бе посрещнат от същински залп от смях и закачки. Най-сетне имаха възможност да си отмъстят!
Стана известно освен това, че Ирма се беше забавлявала без мярка с пруския генерален щаб, че бе обиколила на кон местността заедно с някакъв полковник на сините хусари, а и с много други още и че в Руан я наричали само „жената на прусаците“.
Осем дни капитанът бе жертва на полка. Получаваше по пощата анонимни разобличителни записки, рецепти, указания на лекари специалисти и дори лекарства, чието естество беше написано върху пакета.
Посветен за станалото, полковникът заяви строго:
— Няма що, капитанът е имал много хубаво познанство. Ще го поздравя за него.
След дванадесетина дни капитанът бе повикан с ново писмо от Ирма. Той го разкъса ожесточено и не отговори.
Осем дни по-късно тя му писа повторно, че е съвсем зле и иска да се сбогува с него.
Той не отговори.
Няколко дни след това го посети изповедникът на болницата.
Момичето Ирма Паволен го умолявала на смъртното си легло да отиде при нея.
Той не посмя да откаже на изповедника, но влезе в болницата със сърце, препълнено със злоба, с наранено тщеславие и оскърбена гордост.
Стори му се, че тя си е почти същата и си помисли, че го разиграва.
— Какво искаш от мене? — попита я той.
— Исках да ти кажа сбогом. Изглежда, че краят ми наближава.
Той не повярва.
— Слушай, правиш ме за смях на полка, не искам това да продължава.
— Но какво съм ти направила? — попита тя.
Той се ядоса, защото наистина нямаше какво да отговори.
— Не мисли, че ще идвам тук, за да ми се присмиват всички.
Тя го погледна с угасналия си поглед, в който проблесна гняв, и каза повторно:
— Но какво точно съм ти направила? Може би не съм била мила с тебе? Искала ли съм ти някога нещо? Ако не беше ти, щях да остана при господин Тамплие-Папон и нямаше да бъда днес тук. Не, виждаш ли, ако някой може да ме упрекне, то сигурно не си ти.
Той поде с треперещ глас:
— Аз не те упреквам, но не мога да продължавам да идвам при тебе, защото твоето държане с прусаците е било срам за целия град.
С един скок тя седна в леглото си.
— Моето държане с прусаците ли? Но щом ти казвам, че те ме взеха насила, щом ти казвам, че не се лекувах само защото исках да ги заразя. Ако бях пожелала да се лекувам, не беше мъчно, бога ми! Но аз исках да ги умъртвявам и ги умъртвявах, това е то!
Той продължаваше да стои прав и повтори:
— Както и да е, това е позорно.
Тя едва не се задуши от възмущение, после поде:
— Кое е позорно? Че погубих живота си, за да ги унищожа, това ли е позорно! Ти не говореше така, когато идваше на улица Жана д’Арк! А! Позорно било! Самият ти, заедно с почетния си кръст, не си в състояние да направиш толкова много. Аз съм заслужила този кръст повече от тебе, чуваш ли, повече от тебе и съм убила повече прусаци, отколкото ти!…