Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Той бе постъпил на двадесет години у г.г. Лабюз и сие. И там си беше останал.
През 1856 г. умря баща му, после и майка му — през 1859 г. И оттогава — нищо, освен че един път смени квартирата си — през 1868 г., понеже хазаинът поиска да увеличи наема му.
Всеки ден точно в шест и половина будилникът му издрънкваше с ужасен шум — същинска верига, която се размотава — и го караше да става от леглото.
На два пъти — през 1866 г. и през 1874 г. — тая машинка се бе разваляла, без той да разбере защо. Обличаше се, оправяше леглото си, помиташе стаята, изтупваше креслото и обираше праха от скрина. Цялата тая работа му отнемаше час и половина.
После излизаше, купуваше си една кифла от хлебарница „Лаюр“, в която през негово време се бяха изредили единадесет стопани, без да променят името й, и потегляше, като пътем изяждаше хлебчето.
Така че цялото му съществуване преминаваше в тясната мрачна канцелария между все същите тапети на стените. Беше влязъл тук млад, като помощник на господин дьо Брюман и с желанието да го замести.
Стана негов заместник и сега вече не очакваше нищо.
Цялата жетва от спомени, която другите хора набират през живота си — непредвидени случки, сладостни или трагични любовни истории, пътешествия с приключения, всички случайни преживелици на свободния живот бяха останали чужди за него.
Дните, седмиците, месеците, годишните времена, годините се бяха редили все едни и същи. Всеки ден по едно и също време той ставаше, тръгваше за работа, стигаше в канцеларията, обядваше, излизаше от работа, вечеряше и си лягаше, без нищо никога да наруши еднообразната равномерност на все същите действия, факти, мисли.
Някога той гледаше своите руси мустаци и къдравите си коси в малкото кръгло огледало, оставено от предшественика му. Сега всяка вечер, преди да си тръгне, оглеждаше белите си мустаци и плешивата си глава в същото огледало. Четиридесет години бяха изтекли — дълги и бързи, празни като тъжен ден и подобни едни на други като часовете на тежка нощ! Четиридесет години, от които не бе останало нищо, нито един спомен, нито дори някакво нещастие — като се изключи смъртта на родителите му. Нищо.
Тоя ден господин Льора се спря на прага на външната врата, замаян от блясъка на залязващото слънце. И вместо да се прибере у дома си, хрумна му да се поразходи преди вечеря — нещо, което му се случваше четири-пет пъти в годината.
Той се отправи към големите булеварди, където под разлистените дървета течеше поток от хора. Беше пролетна вечер — от онези първи топли, влажни вечери, в които опиянението от живота смущава сърцето.
Господин Льора вървеше със скокливата си старческа походка, вървеше с някаква веселост в очите, щастлив от общата радост и от мекото време.
Стигна до Шан-з-Елизе и продължи да върви, съживен от дъха на младост, който се носеше с лекия вятър.
Цялото небе пламтеше и грамадната черна Триумфална арка се очертаваше върху бляскавия фон на хоризонта като великан, изправен пред пожар. Когато стигна до огромния паметник, старият книговодител почувствува, че е гладен и влезе в някаква кръчма да вечеря.
Сервираха му на тротоара — овчи бут с бял сос, салата и аспержи; господин Льора отдавна не беше вечерял толкова добре. Той поля порцията брийско сирене с половин бутилка първокачествено бордо, после пи чаша кафе (нещо, което рядко му се случваше) и накрая — чашка коняк.
След като заплати, почувствува се ободрен, развеселен и дори малко смутен. И си помисли: „Ето това се казва хубава вечер. Ще продължа разходката си до входа на Булонската гора. Добре ще ми подействува.“
И се отправи нататък. Някаква стара мелодия, която на времето пееше една негова съседка, упорито се въртеше в ума му:
Той си я тананикаше непрекъснато, като все започваше от началото. Нощта се беше спуснала над Париж, нощ без вятър, лятна нощ. Господин Льора вървеше по алеята към Булонската гора и гледаше минаващите файтони.
Блестящите им очи светваха едни подир други и във всяка кола за миг се виждаше прегърната двойка — жената със светла рокля, мъжът, облечен в черно — дълга процесия от влюбени, която минаваше под пламтящото звездно небе. И идваха все нови и нови двойки. Минаваха безспир, изтегнати в колите, безмълвни, притиснати, потънали в съновидението, във вълнението на желанието, в тръпката на близката прегръдка. Топлият мрак сякаш беше изпълнен с целувки, които летяха, носеха се в него. Нежност преливаше във въздуха, правеше го душен. Всички тези прегърнати хора, всички тези хора, опиянени от същото очакване, от същата мисъл, излъчваха треска около себе си. Всички тези коли, изпълнени с милувки, оставяха диря от нежно и смущаващо лъчение.
16
Стиховете преведе Пенчо Симов.