Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Обхвана ме лудо желание да взема участие в това веселие и оставих другарите си.
Трябва да си призная, че навярно бях малко пиян; ала скоро след това се напих съвсем.
Бях уловил ръката на една здрава запъхтяна селянка и я карах да подскача до забрава, докато не ми остана дъх.
След това изпих чаша вино и улових друга веселячка. За да се разхладя отново, изгълтах цяла паница сидър и започнах да скачам като бесен.
Бях пъргав; възхитените момци ме наблюдаваха и се опитваха да ми подражават; всички моми желаеха да танцуват с мене и подскачаха тежко с изяществото на крави.
Най-после от танц на танц, от чаша вино на чаша сидър към два часа сутринта бях мъртвопиян и не можех да стоя на краката си.
Съзнавах в какво положение съм и пожелах да отида в стаята си. Замъкът спеше, мълчалив и мрачен.
Нямах кибрит, а всички си бяха легнали. Още щом влязох във вестибюла, почувствувах шемет, беше ми много трудно да намеря стълбата; най-после я открих случайно, пипнешком, седнах на първото стъпало и се опитах да събера някак мислите си.
Стаята ми се намираше на втория етаж, третата врата вляво. Голямо щастие беше, че не бях забравил. Окуражен, задето успях да си спомня това, станах пак, не без мъка, и започнах да се изкачвам стъпало по стъпало, с ръце, впити в железните перила, за да не падна, и с натрапчивата мисъл, че не трябва да шумя.
На три-четири пъти кракът ми стъпи на празно и аз падах на колене, ала благодарение на силата на ръцете и напрежението на волята не се отърколих напълно.
Най-после се добрах до втория етаж и се вмъкнах наслуки в коридора, опипвайки стените. Ето стигнах някаква врата; започнах да броя: „Една“, но едно внезапно зашеметяване ме откъсна от стената и ме накара да направя чудноват кръг, който ме отхвърли към другата стена. Поисках да се върна по права линия. Но преминаването на коридора беше дълго и мъчително. Най-после дойдох до стената, край която тръгнах отново, тоя път внимателно, и стигнах до втора врата. За да бъда сигурен и да не сбъркам, започнах пак да броя високо: „Две“ — и продължих по-нататък. Най-сетне дойдох до трета врата. Казах: „Три, тук съм!“ и завъртях ключа в бравата. Вратата се отвори. Помислих въпреки размътената си глава: „Щом вратата се отваря, значи, в стаята си съм.“ И пристъпих в тъмнината, след като притворих полека вратата.
Блъснах се о нещо меко — моето легло-стол. Проснах се тутакси върху него.
При положението, в което бях, не можех и да помисля да търся нощната масичка, свещника, кибрита. Трябваше да ги търся най-малко два часа. Същото такова време щеше да ми е нужно да се съблека, а може би и нямаше да успея. Затова се отказах.
Събух само обущата си, разкопчах жилетката си, която ме стягаше, поотпуснах панталона и заспах непробуден сън.
Трябва да съм спал дълго време. Бях събуден внезапно от един дразнещ глас, който казваше току над мене:
— Хайде, ленивке, още ли спиш! Знаеш ли, вече е десет часът.
Един женски глас отвърна:
— Нима! Бях така уморена от снощи!
Питах се смаян какво означава този диалог. Къде бях аз? Какво бях направил?
Умът ми още блуждаеше, обгърнат в гъста мъгла.
Първият глас поде:
— Ще дръпна завесите.
И чух стъпки, които се приближиха до мене. Седях съвършено слисан. В това време почувствувах една ръка върху главата си. Отдръпнах се рязко. Гласът попита високо:
— Кой е тук?
Въздържах се да отговоря. Две мощни ръце ме сграбчиха. Аз също се впих в някого и започна страшна борба. Ние се търкаляхме, събаряхме мебелите, блъскахме се в стените.
Женският глас крещеше ужасно:
— Помощ! Помощ!
Притекоха се слуги, съседи, изплашени жени. Разтвориха капаците на прозореца, дръпнаха завесите. Оказа се, че се бяхме сграбчили гуша за гуша с полковник Дюмулен.
Бях спал до леглото на дъщеря му.
Когато ни разтърваха, избягах в стаята си, оглупял от учудване. Заключих се и седнах, като сложих краката си на един стол, защото обущата ми бяха останали у младата личност.
Из целия замък се носеше голяма врява, врати се отваряха и затваряха, чуваха се шушукания, бързи стъпки.
След половин час на вратата ми се похлопа. Извиках:
— Кой е там?
Беше вуйчо ми, бащата на вчерашния младоженец. Отворих.
Той беше бледен и възбуден и се обърна грубо към мене:
— Ти си се държал у дома като селяк, чуваш ли? — А след това добави с по-мек тон: — Как, проклетнико, си се оставил да те заварят в десет часа сутринта! Що за глупост! Заспал като пън в същата стая, вместо да се измъкне веднага… веднага след…