Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Той продължаваше да стои пред нея, слисан и треперещ от негодувание.
— А, млъкни!… Знаеш ли… млъкни… защото… тези неща… не позволявам… да се докосваш до тях…
Но тя почти не го слушаше.
— Като че ли вие кой знае колко навредихте на прусаците! Нима щеше да ми се случи това, ако им бяхте попречили да дойдат в Руан? Кажи! Вие трябваше да ги спрете, чуваш ли? И аз им сторих повече зло, отколкото ти, да, аз им навредих повече, защото ще умра, а ти пак скиташ нагоре-надолу и се перчиш, за да мамиш жените…
От всяко легло се беше подала по една глава и всички тези очи наблюдаваха мъжа в униформа, който заекваше:
— Млъкни… чуваш ли… млъкни…
Но тя не млъкваше, а викаше:
— А! Чудесен позьор си ти! Познавам те, няма що! Познавам те. Повтарям ти, че аз съм им сторила повече зло и че съм убила повече немци, отколкото целият ти полк заедно… махай се от главата ми… подлец!
И той наистина се запъти към вратата. Бягаше с дългите си крака между двете редици легла, в които неспокойно се движеха сифилитичките. И чуваше гласа на Ирма, задъхан, хриптящ, натрапчив:
— Повече от тебе, да, аз убих повече прусаци от тебе, повече от тебе…
Той слезе по стълбата, като вземаше по две-три стъпала, и изтича да се затвори в стаята си.
На другия ден научи, че Ирма бе умряла.
Ги дьо Мопасан
Жена ми
Беше към края на една вечеря между мъже, женени мъже стари приятели, които се събираха понякога без жените си, по ергенски, както едно време. Те се хранеха дълго и пиеха много; говореха на различни теми, чоплеха стари и весели спомени — ония разпалващи спомени, които въпреки волята ни карат устните да се усмихват, а сърцата да тръпнат.
Някой каза:
— Жорж, спомняш ли си нашата екскурзия в Сен-Жермен с ония две момичета от Монмартр?
— Дявол да го вземе! Как мога да не си спомня?
И ровеха подробностите, това-онова, хиляди дреболии, които доставяха удоволствие и днес.
Заговориха за брака и всеки от тях каза с искрен вид:
— О, ако трябваше да се започне отново!…
Жорж Дюпортен прибави:
— Странно е как човек се хваща лесно. Решил си твърдо да не се жениш и после идва пролет, заминаваш на село; времето е топло; лятото обещава да бъде хубаво; полята цъфтят; срещнеш някое девойче у приятелите си… и готово! Връщаш се оженен.
Пиер Летоал извика:
— Тъкмо тъй! Такава е моята история, само че подробностите са малко по-други…
Приятелят му го прекъсна:
— О, ти не си за съжаление. Ти имаш най-прелестната жена на света, красива, любезна, съвършена; знае се, че си най-големият щастливец между нас.
Другият поде:
— Аз нямам никаква заслуга за това.
— Как тъй?
— Истина е, че жена ми е съвършена, ала аз се ожених за нея въпреки волята си.
— Хайде де!
— Да… Ето как стана това. Бях тридесет и пет годишен и съвсем не смятах да се женя, както не мислех да се обеся. Младите момичета ми се виждаха блудкави, а аз обичах удоволствията.
През месец май бях поканен на сватбата на братовчед си Симон д’Ерабел в Нормандия. Беше истинска нормандска сватба. Седнахме на трапезата в пет часа вечерта, а в единадесет ядяхме още. Случи се така, че трябваше да кавалерствувам на някаква госпожица Дюмулен, дъщеря на запасен полковник, млада, руса, войнствена особа, напълно развита, смела и бъбрива. Тя ме зароби съвсем през цялото време, завлече ме в парка, накара ме да танцувам въпреки волята си, отегчи ме.
Мислех си: „От мен да мине днес, но утре ще офейкам. Стига толкова.“
Към единадесет часа вечерта жените се оттеглиха в спалните си; мъжете останаха да пушат, пиейки, или да пият, пушейки — както щете.
През отворения прозорец виждахме селския бал. Селяни и селянки подскачаха в кръг, крещяха неистово някакъв дивашки танц, акомпанирани едва-едва от двама цигулари и един кларнетист, които се бяха покачили на една кухненска маса като върху естрада. Обърканото пеене на селяните понякога заглушаваше напълно свирнята на инструментите; крехката музика, разкъсвана от кресливите гласове, сякаш падаше от небето на парцали, на малки късчета разпилени ноти.
От две големи бъчви, окичени с горящи факли, разливаха за пиене на събралите се. Двама мъже бяха заети изключително с това да плакнат чашите и паниците в едно ведро, а след това ги поднасяха веднага под чеповете, откъдето струеше като червена нишка виното или като златна нишка чистият сидър; и зажаднелите играчи, спокойните старци, потъналите в пот моми се трупаха, протягаха ръце, за да вземат и те някоя чаша, и отхвърлили назад глава, изливаха наведнъж в гърлото си онова питие, което им се нравеше повече. На една маса имаше хляб, масло, сирене и наденици. От време на време играчите хапваха по нещо. Приятно беше да се гледа това искрено и буйно празненство под огнената мрежа на звездите; искаше ти се да пиеш от търбуха на тия грамадни бъчви и да ядеш корав хляб с масло и суров лук.