Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Първо, продадох се на банката, която финансираше текстилната гилдия, и използвах финансовите постъпления, за да подкупя възможно най-ненадеждния наемник в целия свят. След това убих невъоръжен пратеник, дошъл да преговаря под бяло знаме, и накрая изтезавах, не, смлях на кайма малко момиче от прислугата. О, също така пуснах най-големия ни предател на свобода. Безспорно героична постъпка. Как наистина успях?
— С много работа — рече Глокта.
Очите на Сълт трепнаха и това не убягна на Глокта. Раздразнение ли беше това? Или недоверие? Но каквото и да беше, изчезна ма мига.
— С работливост, разбира се. — Сълт вдигна чаша. — Второто по важност качество. Нарежда се непосредствено след безпощадността. Харесва ми стилът ти, Глокта, винаги съм го подчертавал.
О, нима? Но вместо отговор Глокта наведе признателно глава.
— Докладите на практик Витари бяха изпълнени с възхищение. Особено ми допадна как си се справил с гуркулския емисар. Това със сигурност е изтрило, макар и за кратко, усмивката от лицето на онова арогантно прасе императора.
Ха, явно наистина е спазила своята част от уговорката. Интересно.
— Да, всичко върви по план. Освен пакостите на селячеството и Англанд, естествено. Жалко за Ладисла.
— Какво се е случило с Ладисла? — попита учудено Глокта.
— Не си ли чул? — лицето на Сълт придоби огорчен вид. — Поредната бляскава идея на Маровия. Беше си наумил да вдигне малко репутацията на принца, като му повери командването на собствена част в Севера. По-встрани от събитията, където да е на сигурно място, а при завръщането си да се окичи с бойна слава. Признавам, хубав замисъл, само дето встрани от събитията се оказало точно в центъра им, за което принцът платил с главата си.
— И цялата му армия също, така ли?
— Няколко хиляди, предимно сганта, която благородниците изпратиха като наборници. Нищо съществено. Остенхорм е още в наши ръце, пък и идеята не беше моя, така че никакъв проблем. Между нас да си остане, може би така е дори по-добре. Този Ладисла беше направо непоносим. От колко скандали съм го отървавал. Така и не се научи да си държи панталона закопчан този малоумник. Рейнолт изглежда съвсем различен. Прагматичен, разсъдлив. Прави каквото му се каже. Да, определено така е по-добре. Естествено, ако не вземе и той да тръгне нанякъде и не умре там, тогава вече сериозно ще загазим. — Сълт отпи глътка вино и го завъртя в устата си с огромно задоволство.
Глокта се покашля. Сега, докато си в добро настроение…
— Има един друг въпрос, който бих искал да обсъдя с вас, Ваше Високопреосвещенство. Става дума за гуркулския шпионин, който действаше в града. Тя се оказа… Как да обясня това, без в същото време да прозвуча като ненормален?
Но Сълт отново се оказа напред с информацията.
— Знам. Ядач.
Знаеш? Дори това?
Архилекторът се облегна назад и поклати глава.
— Езическа отврат. Направо като излязла от приказките. Ядене на човешка плът. Но в дивия Юг явно се ширят подобни практики. Ти не се тревожи, вече направих запитване по въпроса.
— И кой би могъл да внесе яснота по такъв въпрос?
Архилекторът не отговори, но устните му се извиха в зловеща усмивка.
— Сигурно си изморен. Там е крайно изтощително. Жега и прахоляк дори през зимата. Почини си. Заслужил си. Ако изникне нещо, ще пратя да те повикат. — При тези думи Сълт взе писалката в ръка и се надвеси над листовете хартия на бюрото си, така че не остави друго на Глокта, освен да закуца към вратата с изписано на лицето недоумение.
— Изглеждаш почти все едно си още жив — подхвърли Витари, когато той излезе в преддверието.
— Вярно. Или поне дотолкова, доколкото по принцип ми е възможно. Сълт беше… доволен. — Глокта все още не можеше да повярва на случващото се.
Сълт и доволен: дори думите не звучаха реално една до друга.
— Много ясно, че ще е доволен, след всичките хвалби по твой адрес, които му написах.
— Хм. — Глокта се намръщи. — По всичко личи, че ти дължа извинение.
— Задръж си го. Не ми дреме за извиненията ти. Просто следващия път ми имай доверие.
— Звучи ми приемливо.
Глокта погледна крадешком към нея. Шегуваш се, нали?
Стаята беше пълна с красиви мебели. Дори леко препълнена. Дебела мека тапицерия на столовете, антична маса, полиран бюфет, истински разкош за такава малка всекидневна. Една от стените беше почти изцяло заета от огромна картина, на която бяха представени лордовете на Съюза, които полагаха клетва и отдаваха почит на Харод Велики. Върху дъските на пода беше постлан плътен, прекалено широк за размерите на помещението кантикски килим. В камината, между две антични вази, гореше буен огън. Стаята беше уютна, топла и приятна. Каква огромна разлика, и то само за ден. Стават чудеса, с подходящото поощрение, разбира се.