Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Бащата извика:
— Пристигнахме… Ето я Калифорния! — Те тъпо гледаха камъните, скалите, блестящи на слънчевите лъчи, и страшните планински масиви на Аризона отвъд реката.
— Пред нас е все пустиня — каза Том. — Трябва да се доберем по-близо до водата и да си починем.
Пътят вървеше успоредно на самата река и към обед колите с прегрети мотори стигнаха Нийдълс, където реката тече бързо сред тръстиките.
Джоудови и Уилсънови приближиха брега и без да слизат от колите, загледаха струящата пред тях бистра вода и зелените тръстики, които бавно се полюляваха във водата. До реката имаше малък лагер — единадесет палатки сред блатната трева. И Том се наведе от прозореца на камиона.
— Нали нямате нищо против да спрем малко тук, а?
Една пълна жена, която переше дрехи в някаква кофа, вдигна глава.
— Това място не е наше, мистър. Ако искате, спрете. После ще дойде някой полицай да ви прегледа багажа. — И тя отново се зае с прането под палещото слънце.
Двете коли спряха на едно свободно място сред блатната трева. Най-напред новодошлите се заеха с палатките: опънаха палатката на Уилсънови и прехвърлиха брезента на Джоудови през въжето.
Уинфийлд и Рути с бавни крачки тръгнаха сред върбите към тръстиките. Рути каза тихо, но произнасяйки ясно всяка дума:
— Калифорния. Ето че пристигнахме точно в самата Калифорния!
Уинфийлд прегъна едно стъбло на тръстика и го пречупи, после захапа мекото бяло стъбло и почна да го дъвче. Двете деца нагазиха във водата и се спряха, когато водата достигна до прасците им.
— Сега ще тръгнем през пустинята — рече Рути.
— А как изглежда тя?
— Не знам. Видях веднъж пустиня на една картина. Навсякъде кости.
— Човешки ли?
— Може би имаше и човешки, но повечето бяха кравешки.
— А ще ги видим ли?
— Може и да ги видим. Не зная. Нали ще пътуваме нощем. Така рече Том. Том казва, че тя ще ни погуби, ако вървим през нея денем.
— Ах, колко приятно хладно! — каза Уинфийлд, като зарови пръсти в пясъка на дъното.
Чу се гласът на майката:
— Рути, Уинфийлд! Елате тук! — Децата се обърнаха и бавно тръгнаха назад, промъквайки се сред тръстиките и върбите.
В лагера беше тихо. Когато двете коли пристигнаха, тук-таме от палатките се подадоха глави и веднага се скриха. Като опънаха палатката и брезента, мъжете се събраха вкупом.
Том каза:
— Ще отида да се окъпя. Първо това, а после ще спя. Е, баба сега е под навеса. Как е тя там?
— Не зная — отвърна бащата. — Спеше, въобще не се е събуждала. — Той наведе глава встрани, ослушвайки се. Изпод брезентовия навес се разнесе жално мърморене. Майката бързо се мушна там.
— Събудила се е — рече Ной. — А на камиона цяла нощ бълнува. Сигурно се е побъркала.
Том каза:
— Дявол да го вземе! Съсипана е от умора. Ако сега не си почине, няма да я бъде дълго. Е, кой ще дойде с мен? Ще се изкъпя и ще легна да спя на сянка… цял ден ще спя. — Той тръгна към брега и останалите мъже го последваха. Съблякоха се сред върбите, навлязоха във водата и седнаха на дъното. Дълго седяха там, опирайки се с пети в пясъка, за да не ги отнесе течението, и само главите им стърчаха над водата.
— Ех, че е хубаво! — рече Ал. Той гребна шепа пясък от дъното и почна да търка с него тялото си. Те седяха във водата, гледайки острите планински върхове, наречени Нийдълс45, и белите скали на Аризона.
— Нали минахме оттам — сякаш не вярвайки на думите си, каза бащата.
Чичо Джон гмурна глава под водата.
— Да, минахме и пристигнахме тук. Ето я Калифорния. А не виждам никаква особена благодат.
— Трябва да преминем и тази пустиня — забеляза Том. — Страшна била, казват, дяволите да я вземат.
Ной попита:
— Довечера ли ще продължим?
— Как мислиш, татко? — попита Том.
45
Нийдълс (needles) — на англ. игли.