Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Госпожа Марчмур, разбира се.
Смайт кимна.
— Да. Тя очевидно беше разстроена заради някакъв мъж в червено — ужасен злодей, доколкото разбрах…
— Мисля, че сме пътували с един и същи влак — скрих се във вагона с въглищата.
— Тази възможност ми хрумна — каза Смайт, — но не можех да изпратя човек напред, без да се наложи да мине по покрива — беше ни забранено да преминаваме през черния обкован със стомана вагон.
— Какво имаше в него?
— Не знам. Госпожа Марчмур имаше ключ и влезе сама. В Ориндж Локс ни посрещна господин; Бленхайм с каруци и една карета. Той се качи в черния вагон с хората си под надзора на госпожа Марчмур и изнесоха…
— Какво? — изсъска Чан, нетърпелив да научи, но и уплашен от това, което щеше да чуе.
— Отново не мога да кажа — беше покрито с платно. Може да е била друга от техните кутии или ковчег. Но докато го товареха, ясно чух Бленхайм да казва на кочияша да кара бавно, за да не строши стъклото.
Прекъсна ги шум от приближаващи се стъпки. Чан се притисна към стената, а Смайт пристъпи напред. В коридора отекна непогрешимият властен глас на господин Бленхайм:
— Капитане! Защо не сте с хората си? Каква работа имате в тази част на къщата?
Чан не виждаше Смайт, но чу как гласът му се стегна.
— Пратиха ме да потърся господин Грей.
— Пратили са ви? — сопна се Бленхайм скептично. — И кой ви прати?
Арогантността му беше ужасяваща. Ако Чан бе на мястото на Смайт и знаеше, че надзирателят току-що е убил един от хората му, главата на Бленхайм вече щеше да се търкаля на пода.
— Графинята, господин Бленхайм. Ще желаете ли да разпитате и нея?
Бленхайм не обърна внимание на думите му.
— Е? Намерихте ли господин Грей?
— Не.
— Тогава защо сте още тук?
— Както сам виждате, си тръгвам. Разбрах, че сте преместили тялото на войника ми в конюшните.
— Разбира се. Последното, което искат да видят гостите на господаря, е труп.
— Прав сте. И все пак, като негов офицер, аз трябва да се погрижа за него и за вещите му.
Бленхайм изсумтя пренебрежително.
— Ваша воля. Но държа да напуснете тази част на къщата и нито вие, нито хората ви да не припарвате тук. Желанието на самия лорд Вандаариф е тя да е само за гостите му.
— Разбира се, това е домът на лорд Вандаариф.
— А аз управлявам тази къща, капитане — каза Бленхайм. — Насам, ако обичате.
Чан тръгна накъдето смяташе, че е кабинетът на господаря на имението. Погледът, който бе хвърлил на плана на затвора, не беше толкова подробен, колкото му се искаше, но беше логично надзирателят да има личен достъп до централната наблюдателна кула. Дали Вандаариф просто беше приел — и без съмнение разширил и облицовал с махагон и мрамор — бърлогата на предишния господар за себе си? Ако предположението му беше вярно, кабинетът на Вандаариф щеше да го отведе при Селесте. Към тази мисъл все се връщаше в ума си — към нейното спасяване. Знаеше, че има и други задачи — да отмъсти за Анжелик, да открие истината за Оскар Вайланд, да разбере какъв разкол между враговете му е довел до смъртта на Трапинг — и обикновено мисълта да жонглира с всички тях би му се сторила привлекателна. Тази вечер обаче нямаше време. Нямаше и място за провал, защото нямаше да има втори шанс.
Не можеше да рискува някой да го види, така че трябваше да претичва през откритите коридори, да се промъква и да се спотайва, когато наблизо минаваха гости или слуги. Изсумтя при мисълта как почти всички в пирамидата на обитателите на Харшморт са слуги — по професия, по брак, по пари, по страх, по желание. Помисли си за службата на Свенсон към дълга — дълг към какво Чан не разбираше — и за собствените си обречени идеи за задълженията и, макар да презираше тази дума, за честта. Сега му се искаше да плюе на тях, както плюеше кръв по белите мраморни подове. Ами Селесте — и тя ли бе слугиня на Баскомб? На семейството си? На богатството си? Осъзна, че не знае. За миг я видя как се мъчи да презареди револвера си в „Бонифас“… забележително зверче. Запита се дали в крайна сметка е застреляла някого.