Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Дюкянджиите на града, макар и да имаха доста бегла представа за естеството на простъпката, бяха несъмнено доволни от зрелището. Ето, това бе силната ръка на закона, охраняваща с двадесет палки с бронзови коронки двама нарушители на обществения ред от самата столица; мощната машина беше ръководена от техния собствен магистрат и приведена в ход от техните собствени полицейски служители; и благодарение на задружните им усилия двамата престъпници бяха затворени на сигурно място, в тясното пространство на един стол-носилка. Многочислени бяха одобрителните и възторжени възгласи, приветствуващи мистър Гръмър, когато той вървеше начело на редиците; високи и продължителни бяха виковете на гражданите, скарани със сапуна; и всред тази всеобща изява на обществено одобрение шествието се придвижваше бавно и царствено.
Мистър Уелър, облечен в сутрешния си жакет с черни сатенени ръкави, се връщаше в доста унило настроение от безплодна обиколка около загадъчната къща със зелената порта, когато, вдигайки очи, видя стичащата се по улицата тълпа, скупчена около някакъв предмет, доста наподобяващ стол-носилка. В желанието да разсее мислите си от неуспеха на своето начинание, той се поотдръпна, за да наблюдава минаващия поток от хора. И когато си даде сметка, че те крещяха най-вече за свое собствено удоволствие, веднага почна да вика и той (за да ободри духа си) колкото му глас държи.
Мина мистър Гръмър, мина мистър Дъбли, мина и столът-носилка, минаха и доброволците телохранители, а Сам продължаваше да крещи възторжено заедно с тълпата и да размахва шапката си, сякаш бе извън себе си от радост (макар естествено да нямаше и понятие какво става в същност), когато млъкна изведнъж при неочакваната поява на мистър Уинкл и мистър Снодграс.
— Защо е таз врява, господа? — извика Сам. — Кой е в таз траурна караулна?
И двамата господа отвърнаха задружно, но техните думи бяха заглушени от шума наоколо.
— Кой? — отново извика Сам.
Той повторно получи отговор и от двамата; и макар че думите не достигнаха до ушите му, Сам разбра от движението на техните устни, че бяха произнесли магическата дума „Пикуик“.
Това бе достатъчно. Минута след това Сам си бе проправил път сред гъмжилото, спря носачите и се изправи срещу внушителния Гръмър.
— Хей, стари приятелю! — рече Сам. — Кой е тоз, дет сте го затворили в туй старо возило?
— Назад! — рече мистър Гръмър, чието самочувствие, подобно самочувствието на много други люде, бе невероятно нарасло от малкото слава.
— По главата с палката, ако не ще — посъветва мистър Дъбли.
— Много съм ви признателен, стари господине, задето тъй се грижите за мойта личност — отвърна Сам, — още по-признателен съм на господина, дет’ изглежда кат избягал от цирка великан, за неговото мило предложение; но по-скоро искам да ми отговорите на въпроса, ако нямате нищо против… Как сте, сър? — последното обръщение бе отправено с покровителствен тон към мистър Пикуик, който надничаше от предното прозорче.
Мистър Гръмър, онемял напълно от възмущение, измъкна от нарочния за целта джоб своята палка с бронзова коронка и я размаха пред носа на Сам.
— А — рече Сам. Много е хубава, особено короната: страшно прилича на истинска.
— Назад! — изкряска обиденият мистър Гръмър.
И за да придаде повече сила на своята заповед, той бутна с една ръка бронзовия кралски символ във връзката на Сам, а с другата го хвана за яката: любезност, на която мистър Уелър веднага отвърна, като го повали с юмрук на земята; а предварително, от крайна учтивост, бе съборил един от носачите, за да може мистър Гръмър да падне върху него.