Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Мистър Снодграс пръв наруши настъпилото от почуда мълчание. Той гледа строго мистър Гръмър в продължение на един миг и рече натъртено:
— Това е частно помещение, сър. Частно помещение.
Мистър Гръмър поклати глава и рече:
— Няма частно помещение за негово величество, щом веднъж сме пристъпили прага. Това е законът. Някои хора плещят, че къщата на англичанина — това било негова крепост. Туй са врели-некипели.
Пикуикистите се спогледаха удивени.
— Кой е мистър Тъпман? — запита мистър Гръмър. Той бе познал мистър Пикуик по интуиция. Веднага бе разбрал кой е той.
— Мойто име е Тъпман — рече мистър Тъпман.
— Мойто име е законът — рече мистър Гръмър.
— Какво? — попита мистър Тъпман.
— Законът — отвърна мистър Гръмър. — Законът, гражданската власт, изпълнителната. Туй всичкото все съм аз. А ето ми и пълномощието: еди-кой си Тъпман и еди-кой си Пикуик са нарушили реда на нашия суверен — краля, нашия господар; всичко е постановено и узаконено. Арестувам те, Пикуик. И преждеспоменатия — Тъпман.
— Какво означава това безобразие? — рече мистър Тъпман и скочи. — Напуснете стаята!
— Хей! — извика мистър Гръмър, като отстъпи бързо към вратата и я открехна няколко пръста. — Дъбли!
— Да — избоботи дълбок глас от коридора.
— На-а-пред, Дъбли!
При тази заповед някакъв човек с неумито лице над шест стъпки висок и доста обемист на ширина — се вмъкна през открехнатата врата (лицето му силно се зачерви от усилието) и се изтъпани насред стаята.
— Онез, доброволците, навън ли са, Дъбли? — запита мистър Гръмър.
Мистър Дъбли, който далеч не бе многословен, кимна утвърдително.
— Дай заповед отредът, дет’ ти го командуваш, да влиза.
Мистър Дъбли изпълни даденото му нареждане; и половин дузина мъже, всички с полицейски палки с бронзови коронки, нахълтаха в стаята. Мистър Гръмър пъхна своята палка в джоба и погледна мистър Дъбли; мистър Дъбли пъхна своята палка в джоба и погледна отреда; всеки от отреда пъхна своята палка в джоба и погледна господата Тъпман и Пикуик.
Мистър Пикуик и последователите му се изправиха отведнъж като един човек.
— Какво означава това грубо вмешателство в частния ми живот? — рече мистър Пикуик.
— Кой смее да ме арестува? — рече мистър Тъпман.
— Какво търсите тук, негодници? — рече мистър Снодграс.
Мистър Уинкл нищо не рече, но впи очите си в Гръмър и тъй го погледна, че ако последният имаше поне капка чувствителност, мозъкът му щеше да бъде пронизан. Но, кой знае защо, никакво въздействие не биде забелязано.
Когато представителите на изпълнителната власт доловиха, че мистър Пикуик и неговите приятели са склонни да окажат съпротива на всевластния закон, те многозначително запретнаха ръкавите на връхните си дрехи, сякаш да повалят хората най-напред и да ги отнасят след туй, беше нещо съвсем обичайно в тяхната служба и минеше ли им през ума, правеха го, без повече да му мислят. Тази тяхна постъпка не убягна от погледа на мистър Пикуик. Той проведе кратко съвещание с мистър Тъпман в един ъгъл; а след това изрази своята готовност да отиде до резиденцията на кмета, но отправи обръщение към всички присъствуващи там в този момент да си вземат бележка, че той има намерение веднага щом го освободят, да се оплаче от това чудовищно потъпкване на личните му привилегии на англичанин; на това присъствуващите там в този момент се смяха от все сърце, с изключение на мистър Гръмър, който, изглежда, считаше, че и най-малкото съмнение в божествената правота на магистратите е своего рода богохулство, недопустимо според неговите схващания.
Но тъкмо когато мистър Пикуик изрази своята готовност да се преклони пред законите на своята страна и тъкмо когато келнерите и конярите, камериерките и кочияшите, които бяха очаквали да се развихрят безредици от неговото заплашително упорство, почнаха да се разотиват, отегчени и разочаровани, отведнъж изникна едно съвсем неочаквано затруднение. Въпреки цялото си страхопочитание към законните власти мистър Пикуик решително отказа да се яви по многолюдните улици, обкръжен и охраняван от полицейски служители като някакъв престъпник. А мистър Гръмър също тъй решително отказа да върви от другата страна на улицата при дадената от мистър Пикуик дума, че ще отиде направо при кмета (Гръмър не забравяше размирния дух на населението през този ден; беше неприсъствен следобед и момчетата още не се бяха прибрали по домовете си); при това и мистър Пикуик, и мистър Тъпман не по-малко енергично възразяваха против разхода за превоз с карета, единственият почтен начин да се излезе от даденото положение. Спорът се разгорещи и въпросът остана за дълго висящ; и тъкмо когато изпълнителната власт се готвеше да надделее съпротивата на мистър Пикуик да отиде пешком до кмета чрез трети способ — да го завлече дотам насила, — някой си спомни, че в двора на странноприемницата имало някакъв стар стол-носилка, правен първоначално за някакъв болен от подагра рентиер, в който можели да се поберат двамата господа Пикуик и Тъпман поне тъй удобно, колкото в модерна пощенска кола. Столът-носилка биде нает и донесен. Мистър Пикуик и мистър Тъпман се напъхаха вътре и спуснаха щорите; двама носачи бидоха тозчас намерени; и шествието тръгна в тържествен ред. Полицаите доброволци обкръжиха возилото от всички страни; мистър Гръмър и мистър Дъбли победоносно маршируваха отпред; мистър Снодграс и мистър Уинкл вървяха хванати под ръка отзад; а най-отзад се точеха скараните със сапуна граждани на Ипсуич.