Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Мистър Пикуик от своя страна, съзнавайки собствената си невинност и правота, и ядосан загдето бе тъй злощастно въвлякъл дамата на средна възраст в тази неприятна история, не беше в присъщото му спокойно разположение на духа. Като последица думите ставаха громки, а гласовете още по-громки: накрая мистър Магнус каза на мистър Пикуик, че ще има да види, на което мистър Пикуик с похвална учтивост отвърна, че колкото по-скоро види, каквото има да види, толкова по-добре; чувайки това, дамата на средна възраст изскочи ужасена от стаята, от която мистър Тъпман издърпа мистър Пикуик, като остави мистър Магнус на собствените му размишления.

Ако дамата на средна възраст бе общувала с деловия свят или ако поне бе малко запозната с обичайното държане на онези, които коват законите и установяват порядките, щеше да й е известно, че този вид ожесточение е нещо съвсем безобидно за човешката природа. Но тя бе живяла почти винаги далеч от града и никога не бе чела за дебатите в парламента, така че не бе осведомена относно тези особени тънкости на цивилизования живот. Ето защо тя изтича до своята стая, залости се вътре и като се замисли върху току-що разигралото се пред очите й събитие, най-страшни картини на кръвопролитие и сеч се представяха в нейното въображение; между тях тялото на мистър Питър Магнус в цялата му дължина, разкрасено от множество куршуми в лявата страна на гърдите, понесено към къщи от четирима души, беше най-покъртителната картина. Колкото повече размишляваше дамата на средна възраст, толкова повече я обхващаше ужас; в края на краищата тя реши да се отнесе до главния магистрат в града с просба за неотложно задържане на лицата мистър Пикуик и мистър Тъпман.

Дамата на средна възраст се реши на тази стъпка, подтиквана от най-различни съображения, най-важното от които бе безспорното доказателство, което би дала за своята преданост към мистър Питър Магнус и за своята загриженост за неговата безопасност. Тя твърде добре познаваше ревнивия му нрав и не се осмели да намекне, дори съвсем бегло, за истинската причина на своето вълнение, когато зърна мистър Пикуик; но се надяваше, че благодарение на мощното си въздействие върху дребния мъж и силата на своите убеждения ще съумее да укроти неговата буйна ревност, при условие обаче мистър Пикуик да го няма, за да не избухне нова свада. Изпълнена с тези мисли, дамата на средна възраст се нагизди с шапката и шала си и незабавно се отправи към жилището на кмета.

Гореупоменатият главен магистрат, мистър Джордж Нъпкинс, беше бележита личност, както най-големият бързоходец на света би могъл да се увери на двадесет и първи юни между зори и здрач, — а тъй като според календара този ден е най-дългият в годината, бързоходецът разполагаше с възможно най-дългия период за своето търсене. Тази именно утрин мистър Нъпкипс беше в състояние на крайна възбуда и раздразненост, защото в града имаше метеж: всички ученици от най-голямото тамошно училище се бяха наговорили да изпочупят стъклата на един досаден продавач на ябълки, бяха освиркали общинския глашатай и хвърляли камъни по полицията, състояща се от един възстар джентълмен с високи ботуши — повикан да потъпче размирицата, — който бе служил като стражар поне петдесет години, от съвсем младо момче. Мистър Нъпкинс седеше в своето кресло, сключил величествено вежди и цял кипящ от гняв, когато му съобщиха, че е дошла една дама по важна, лична и спешна работа. Мистър Нъпкинс придоби спокоен, но въпреки това страшен израз и заповяда да поканят дамата; тази заповед, подобно на всички разпореждания, изхождащи от императори, магистрати и други властници по земния шар, биде веднага изпълнена; и много развълнуваната мис Уидърфийлд бе съответно въведена вътре.