Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Да — отвърна мис Уидърфийлд с леко покашлюване.
— Отлично — заключи магистратът. Тези двама главорези са дошли от Лондон, за да изтребват поданиците на негово величество, като си въобразяват, че на това разстояние от столицата ръката на закона е слаба и безпомощна. Те ще послужат за назидание. Издайте заповеди за тяхното задържане, мистър Джинкс. Мъзл!
— Да, ваша милост.
— Долу ли е Гръмър?
— Да, ваша милост.
— Нека дойде горе.
Раболепният Мъзл изчезна и бързо се завърна, придружен от възстар джентълмен с високи ботуши, забележителен главно с носа си като патладжан, грубия си глас, сюртука с тютюнев цвят и блуждаещите си очи.
— Гръмър — рече магистратът.
— Да, ваша милост.
— Спокойно ли е в града сега?
— Доста, ваша милост — отвърна Гръмър. — Населението се усмири, щот’ момчетата се пръснаха да играят крикет.
— Единствено крутите мерки вършат работа в тези времена — рече магистратът с решителен тон. Ако авторитетът на кралската власт е доведен до нула, трябва да се приложи законът за бунтовете. Ако гражданската власт не може да защити тези прозорци, Гръмър, военната власт трябва да защити гражданската власт заедно с прозорците. Нали това е основно начало в самата конституция, мистър Джинкс?
— Безспорно, сър — рече Джинкс.
— Отлично — рече магистратът, като подписваше заповедите за задържане. — Ще доведете тези хора при мен днес следобед, Гръмър. Ще ги намерите в „Големият бял кон“. Спомняте ли си случая с „Мидълсекският дундьо“ и „Съфъкският петел“, Гръмър?
Гръмър даде да се разбере чрез едно утвърдително кимване, че винаги ще си спомня: и действително никак не бе вероятно да забрави, защото за случката се споменаваше ежедневно.
— Това дори е още по-противоконституционно — рече магистратът, — още по-голямо нарушение на обществения ред и представлява грубо посегателство върху най-безспорните прерогативи на негово величество. Мисля, че дуелирането е един от най-безспорните прерогативи на негово величество, нали, мистър Джинкс?
— Специално утвърден от „Магна харта“, сър — рече мистър Джинкс.
— Една от най-блестящите перли на британската корона, отнета на негово величество от бароните, мисля, нали, мистър Джинкс? — рече магистратът.
— Точно така, сър — отвърна мистър Джинкс.
— Отлично — рече магистратът и гордо се изправи. — Не ще се посяга върху прерогативите на краля в тази част на неговите владения. Гръмър, осигурете си помощници и приведете в изпълнение заповедите във възможно най-кратък срок. Мъзл!
— Да, ваша милост.
— Изпратете дамата.
Мис Уидърфийлд се оттегли дълбоко поразена от познанията и научните дирения на магистрата; мистър Нъпкинс се оттегли, за да обядва; мистър Джинкс се оттегли, за да се затвори в себе си, защото това бе единственото му убежище — с изключение на софата, върху която спеше нощем в малката стая, служеща за дневна на неговите хазаи: а мистър Гръмър се оттегли, за да измие, с начина, по който щеше да изпълни новата си задача, позора, нанесен нему и на другия представител на негово величество, полицая, същата тази сутрин.
Докато се вземаха тези твърди и решителни мерки за опазване сигурността в кралството, мистър Пикуик и неговите приятели, бидейки в пълно неведение относно развиващите се важни събития, бяха спокойно седнали да обядват; и при това бяха много разговорливи и дружелюбни. Мистър Пикуик тъкмо разправяше своите приключения от предишната вечер, а последователите му много се забавляваха, особено мистър Тъпман, когато вратата се отвори и един порядъчно заплашителен образ надникна в стаята. Очите на този образ погледнаха много настойчиво мистър Пикуик за няколко секунди и по всичко изглеждаше, че бяха задоволени от разузнаването; защото тялото, принадлежащо на образа, бавно се вмъкна в помещението и се представи цялостно един възстар индивид с високи ботуши — а за да не държим повече читателя в напрежение, нека кажем веднага: очите бяха блуждаещите очи на мистър Гръмър и тялото беше тялото на същия джентълмен.
Постъпките на мистър Гръмър съответствуваха на длъжността му, но бяха някак странни. Първо, той залости вратата отвътре, второ — захвана да бърше много грижливо главата и лицето си с памучна кърпичка; трето — постави на най-близкия стол шапката с памучната си кърпичка вътре; четвърто — измъкна от вътрешния джоб на връхната си дреха увенчана с бронзова коронка полицейска палка и мрачен като привидение, махна с нея на мистър Пикуик.