Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Той разпери ръце пред себе си — не умолително, а сякаш правейки някакъв магически пас.
— Покажете ми тялото, президент Търнър. Покажете тялото на всички нас. Или ни покажете тялото, или признайте истината: някъде, по някакъв начин Каин продължава да живее.
Шоумен Клиърлейк не беше чужд на полемиките; някои казваха, че е започнал възхода си „в окото на бурята“. Но има разлика между това да яхнеш урагана и да дърпаш дракона за опашката. Много мъдро той предпочете да приключи интервюто със съвсем неутрален въпрос:
— А какво ще стане сега с вас, Професионалист? Ще се върнете ли в собственото си лично студио?
— Не мисля. Моят народ — моят свят — все още са заплашени от болестта, донесена от тази безумна жена. Елиминирането на Палас Рил няма да спаси моя свят. Студията и компанията „Отвъдие“ започнаха масирана спасителна операция, която поставя под заплаха живота на хиляди и която ще струва милиарди марки, и вероятно ще се провалят, а продължават да пренебрегват единственото решение, което е очевидно, ефективно и евтино.
— Те могат да ме върнат там.
— Да ме върнат в моя свят. Да ме върнат при моя народ, който крещи името ми в агонията си. Аз мога да направя наистина онова, което Палас Рил се преструваше, че ще извърши: да залича ХРВП от лицето на Отвъдие — и това няма да струва на Студията дори пукната пара.
Той отново се обърна към камерите и заговори на целия свят. По странен каприз на осветлението очите му изглеждаха така, сякаш са се запалили отвътре, сякаш неочаквано се е пропукала някаква земна кора и е разкрила лавата отдолу.
— Ето какъв е вашият избор: да похарчите милиарди и да се провалите или да спасите света безплатно. Ако Каин наистина е мъртъв, как можете така да се гаврите с паметта му? Да позволите саможертвата му да е напразна? Не правете това. Знаете какво трябва да се направи.
— Върнете ме вкъщи.
3.
Вратите на бронирания микробус на Социалната полиция се отвориха в нощта върху залятата с бледата светлина на прожекторите площадка за кацане на покрива. Тан’елкот изпъна напрегнатите си рамене и пристъпи върху напукания от времето асфалт.
Дишаше бавно и дълбоко, с усилие на волята заставяйки се да запази спокойствие. Най-важното беше да бъде в готовност да реагира спокойно и естествено на всяко събитие. Макар че щеше да е много по-лесно, призна си той мрачно, ако имаше някаква шибана представа какво може да го очаква.
Пред сградата на „Най-новото от Приключенията“, където той се бе надявал да открие лимузина на Студията, го чакаше брониран микробус; сега, като си спомняше изражението на лицето на Клиърлейк, когато му беше пожелал успех след приключването на интервюто, то му се струваше зловещо. Лекото примигване, преди да заговори, стъкленият блясък в очите — нима го бяха предупредили в слушалките, че сопитата са дошли за Тан’елкот?
Студеното подозрение накара врата му да настръхне. Той беше наблюдавал през охранителните камери как Социалната полиция беше спипала Каин неподготвен.
Площадката за кацане беше на покрива на ниско здание, обградено от неясните очертания на жилищни куполи. Бронираният микробус кацна точно в центъра на голям сигнален кръст, който някога е бил червен, а сега беше изсветлял до мръснорозово. Значи това беше някаква болница.
Била е някаква болница, поправи се Тан’елкот. Сега по ръба на покрива бяха наредени бронирани микробуси като този, който го беше докарал тук. Покривите им бяха настръхнали от оръдия, насочени нагоре и надолу, покриващи всички подстъпи към зданието.
Или може би всички изходи от него.
Един от безликите полицаи му направи жест с ръка към отворения люк насред покрива и Тан’елкот покорно тръгна натам, пъхнал палците си под сребристите ремъци на ампмод хамута си. Не знаеше дали е затегнал прекалено силно ремъците, или те по някакъв начин са се свили сами, но му ставаше все по-трудно да диша.
Люкът водеше към тъмно стълбище, вмирисано на кисела пот, застояла урина и изгнили растения, сякаш това беше гърлото на мършоядец, бавно умиращ от някаква ужасна гангрена на червата.
Тан’елкот застина. Към портите на съзнанието му по някакъв начин се беше добрал и се опитваше да се измъкне навън Ханто Сърпа — плахият, страхлив и слаб Ханто. А може и да не беше толкова слаб — Ханто започна да подстрекава Тан’елкот да се обърне към движещите се отзад социални полицаи, да ги нападне, да ги размаже и да ги убие, и да загине на свой ред. Защото по-добре бърза смърт тук в това прашно и мъгливо задушливо подобие на чист въздух, отколкото да бъдат погълнати от отвратителното гърло.