Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
След малко горе се чу някакво раздвижване, а в задната част на къщата дрънна звънец. Очевидно съдията викаше прислужника. След миг чух меките стъпки на негъра да прекосяват преддверието и разбрах, че се качва горе.
След десетина минути слезе и самият съдия. Твърдите му стъпки се приближиха към вратата на библиотеката. Той се спря за миг на прага — бяло сако и черна папионка, над която стърчеше продълговатата му глава — сякаш за да привикнат очите му с тъмнината, после се насочи към мен с протегната ръка.
— Здравей, Джек — каза той с толкова познатия ми глас. — Много се радвам да те видя. Не знаех, че си в града. Сега ли пристигаш?
— Снощи — отвърнах кратко и станах да се здрависам.
Той стисна здраво ръката ми и ме покани да си седна пак.
— Много се радвам — повтори и на продълговатото му уморено, ръждивочервеникаво ястребово лице се появи усмивка. — От колко време седиш тук? Защо не накара тоя негодник да ме събуди, а ме оставяш да спя цял следобед? Отдавна не сме се виждали, Джек.
— Да — съгласих се, — отдавна.
Наистина отдавна. Последния път се бяхме видели посред нощ, когато идвахме с Шефа. И в настъпилото след моите думи мълчание разбрах, че и той си спомня за същото. Да, той си спомняше, но едва след като каза, че отдавна не сме се виждали. После разбрах, че той гони тоя спомен. Не иска да го допусне до себе си.
— Да-а-а, доста отдавна — каза и се намести в креслото с такъв вид, сякаш нищо не си беше спомнил. — Друг път се обаждай по-често. Сещай се за стареца. Ние, старите, обичаме от време на време да ни се обръща внимание.
Той се усмихна и аз нямаше какво да кажа в отговор на такава усмивка.
— Ама че съм идиот — възкликна съдията и скочи от креслото, без нито една от ставите му да изпука, — изглежда, съвсем съм отвикнал да посрещам гости. Ти сигурно си пресъхнал като стара бъчва. Още е ранко за истинско пиене, но една глътка джин с тоник няма да навреди. Нито на теб, нито на мен. Ние с теб не се боим от нищо, нали, Джек?
Преди да успея да отговоря, той вече отиваше към звънеца.
— Благодаря, не ми се пие — казах.
Той ме погледна и на лицето му се изписа леко разочарование. После усмивката му се върна — добра, честна, едрозъба, мъжка усмивка — и той каза:
— Я остави тия работи, нека пийнем. Има поне случай. Ще ми се да отпразнувам твоето идване тук, при мен.
Той направи още една крачка към звънеца, но аз отказах:
— Не, благодаря.
Той се спря за миг и ме погледна с ръка, вдигната към шнура на звънеца. После я спусна и тръгна обратно към креслото си, мъничко оклюман — или може би така ми се стори.
— Добре — каза с изражение, което едва ли можеше да се нарече усмивка, — но аз няма да пия сам. Ще получа тонуса си от разговора с теб. Има ли нещо интересно?
— Нищо особено — отвърнах.
Погледнах фигурата му, потънала в сянката, и ми направи впечатление колко изправени са старите му рамене, колко високо държи старата си глава. И се запитах на какво ли се дължи това. И се чудех вярно ли е онова, което бях открил. Гледах го и ми се искаше да не е вярно. От все сърце ми се искаше да не е вярно. И през ума ми мина мисълта, че бих могъл да си изпия джина с него и да не му кажа нищо, после да се върна в града и да съобщя на Шефа, че съм се убедил в своята грешка. Шефа ще трябва да го глътне. Може да му е неприятно, може да беснее, но ще знае, че думата ми е дума. А междувременно аз вече ще съм унищожил документите от старата Литълпо. Можех да направя това.
Но аз самият трябваше да зная. Дори когато ми мина мисълта да си отида, без да изяснявам каквото и да било, знаех, че няма да си отида. Защото истината е нещо страшно. Опиташ само с пръстите на крака си — нищо. Но нагазиш ли малко по-дълбоко, започва да те тегли като въртоп. Отначало леко, равномерно, постепенно — почти не забелязваш, после те грабва изведнъж и те потегля главозамайващо към тъмата. Защото и в истината има тъма. Казват, че е ужасно да те сполети милостта божия. И аз съм готов да повярвам това.