Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Без да престава да се усмихва, той сграбчи една несръчна ръка и я изви назад, а притежателят й нададе остър, болезнен писък и падна на колене. Беше малко момиче с немито лице.

— Разкарай се оттук — изръмжа той. — Освен ако не държиш да останеш без ръка.

Децата побягнаха. Инстинктивно бяха доловили, че усмивката му е фалшива, а ръмженето издава истинските намерения.

Ролф се забавляваше, когато плашеше децата, и усмивката му за малко дори стана по-широка. Ала след това се стопи. Изглежда, че никога, помисли си, няма да намери хлапе с таланта на Амбър. Това ограничаваше възможностите му за забогатяване и го дразнеше допълнително. С Амбър до себе си би могъл да постигне всичко, след като я бе превърнал в съвършено оръжие.

Докато крачеше по тротоара към един от любимите си барове, той се терзаеше от мисълта, че я е изгубил — не се съмняваше, че сега е държанка на онзи наемник, който бе постъпил в имперската гвардия, а това правеше връщането й още по-сложно и трудно. Все още не бе измислил как да се справи с проблема, без да убива наемника. Ала с течение на времето в ума му постепенно съзряваше един план, като черна зловеща гъба. Тъй като вече бе ясно, че наемникът трябва да умре, оставаше му само да убеди и други в същото и тогава новите съюзници щяха да му помогнат да преодолее трудностите. Да. Би могъл да си осигури наистина могъщи съюзници, които да свършат част от работата.

Той влезе в бара. Вътре бе сумрачно и тихо, само в ъгъла се водеше приглушен разговор. Ролф смръщи вежди. Не обичаше неприятностите. Повечето от полицаите в този регион бяха на негова издръжка, но въпреки това избягваше да привлича излишно внимание. Разговорът поутихна, когато Ролф се настани в съседното сепаре. Поръча плодове и нещо за пиене, облегна се назад и размърда яките си плещи, сред които вратът му бе почти незабележим.

За Ролф добрата форма бе нещо особено важно. Тя му даваше сили да проявява жестокостта, от която се опияняваше. Обичаше да чува болезнени стенания и молби и да вижда сълзи в очите на гърчещите се жертви. Да извадиш око с първата бликнала сълза бе истинско произведение на изкуството, а ужасът в душата на измъчвания бе ода, прекрасно творение, ярко и незабравимо. И негово дело. За съжаление, подобни мигове бяха мимолетни, изчезваха в кървавото месиво на последващите мъчения, но той бе истински артист и обичаше творбите си.

С изключение на Амбър, разбира се. След онези първи месеци тя не проплака нито веднъж. Беше твърда, почти като него.

Всеки път, когато си спомняше за нея, го завладяваше непреодолимо желание да я има. Нито веднъж не му позволи да я докосне — всъщност тъкмо при първия опит откри скритите й способности, — но нямаше друго момиче, което да го привлича толкова силно. Сега сигурно бе станала зряла жена. Още по-желана и примамлива.