Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— За Бога, Бигъл, нали за това съм те пратил там. Искам непрестанно да досаждаш на Пепус. Трябва на всяка цена да получим разрешение да идем на Бития. Няма никаква причина да бъде отказван достъп на нашите мисионери. Получих сведения, че миналия месец към посолството е бил зачислен равин. Щом има свещеник и равин, не виждам защо да няма и Скиталец. Не мога да се съглася да преустановиш преговорите само защото ти се струва, че императорът се е ядосал.

Свита на кравай в съседното кресло, Амбър не можа да сдържи усмивката си. Лично тя не харесваше Бигъл, струваше й се прекалено прилепчив.

Колин въздъхна.

— Мисли за себе си като за течаща вода, а за Пепус като за скала. Рано или късно ще успееш да прокараш път.

— Да, ваше преподобие — образът на Бигъл изчезна от екрана, после се появи отново. — Дали да не се опитам да сменя подхода?

— Опитай каквото се сетиш.

— Императорът е под голям натиск от страна на Конгреса.

— Така ли?

— Удвоили са си бюджета и очакват от Триадата да попълни дефицита.

Колин забарабани с пръсти по бюрото. Последната новина значително променяше нещата.

— Освен това отношенията с драките все още са обтегнати. Посланик Дурл помоли за нова аудиенция.

— Брей? Това ще е третата за последния месец.

Бигъл кимна.

— Така че, разбирате защо императорът няма време за мен.

„Не разчитай да те разбера“ — помисли си Колин.

— Както и да е, запомни, от теб се изисква постоянство. И логика. Моля те, Бигъл, не забравяй за логиката.

— Да, преподобни. — Екранът трепна отново и този път угасна.

— Това за водата и скалата ми хареса — подхвърли Амбър.

Светията й се усмихна.

— Сигурно — рече. — Виждал съм те да прилагаш същия метод.

— Когато се налага — сви рамене тя.

— Става ли при Джек?

— Понякога — отвърна тя с видимо безпокойство.

Колин се облегна назад.

— Спиш ли добре вече? Изчезнаха ли кошмарите?

— Все още ме навестяват, струва ми се.

— Не си ли сигурна?

— Изглежда… не помня какво съм сънувала. Но когато се събуждам, завивките ми са разхвърляни, дори разкъсани… което ми говори, че сънят ми никак не е спокоен.

Колин се намръщи.

— Амбър, едва ли бих могъл да ти помогна. Ще се наложи да потърсиш…

— Не позволявам на никого да ми ровичка из ума!

— Все някой ще трябва да го направи — отвърна спокойно той. — Не забравяй за опитите на Ролф.

— Не бих и могла. Но наистина не мога да го позволя. Уверена съм, че се е погрижил да заложи там и „Троянски кон“.

— Какво?

Тя втренчи поглед в него.

— Бомба със закъснител, ако мога така да се изразя, под формата на дълбоко внушение. Готова да се задейства, в случай че някой започне да ми бърника в мозъка. Вероятно с цел да бъда унищожена моментално — психически. Тя си стои там и дреме, очаквайки някой да задейства детонатора. Представям си как е потривал доволно ръце, след като го е направил — гласът й потрепери.