Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— За какво говориш?

— За това, че никой не е трябвало да оцелее на Милос.

— Но кой те е намерил тогава?

— Нямам понятие. Не открих никакви данни за мен в болницата. Всичко е било изтрито. Дори лекарите, които са ме лекували, са си сменили самоличността. Защо ли? Защото съм оцелял Рицар или защото съм някой, който дори вече не може да си спомни какво е станало.

— Но ти сънуваш и тогава си спомняш.

— Така е, и това само показва, че онзи, който ме е съживил, не си е свършил добре работата. А после са ме изхвърлили.

— Кой мислиш, че стои зад всичко това? Уинтън?

— Възможно е. Но може и да е някой друг. Сама знаеш, че Триадският трон има достатъчно врагове.

— И какво ще правиш сега?

— Все още нищо. Не съм събрал достатъчно информация — Джек отново се надвеси над костюма. — Но зная, че фантом е бил с мен на Милос, въпреки че не сме общували. Всъщност, не е изключено това да е станало, без да съм го осъзнал. Може дори да знае кой съм в действителност, как се казвам, откъде идвам.

— Искаш да кажеш, че не си Джек Сторм?

— Може би. Може би не. Някои неща ми се струват такива, каквито са били винаги… като например, че съм фермерски син от Дорман. — Той се усмихна безрадостно. — Не са могли да ми го отнемат, макар че, според мен, са се опитали!

— А ти през цялото време смяташе, че спомените ти са били изтрити по време на хибернационния сън.

— Възможно е тогава да съм изгубил част от тях и в рехабилитационния център да са се възползвали, за да ми имплантират фалшиви спомени.

— Но с каква цел? Кой би го направил?

Погледите им се срещнаха, но този път тя не извърна лице.

— Не знам защо. Може би, за да се защитят или да защитят мен, или пък съм бил програмиран по този начин.

— Но твоите сънища…

— Бях в контакт с фантом, забрави ли? Може би той ми е подавал подсъзнателна информация — това, което той си е спомнял от Милос. Божичко, искам или не, налага се да прибягвам до него.

Тя приглади косата си с ръка. Джек внезапно бе завладян от непреодолимото желание да я прегърне и целуне. Усети, че гърлото му пресъхва.

— Амбър, трябва да ми помогнеш. Искам да го събудя и де се опитам да го контролирам.

— Но аз… — тя сведе глава.

— Какво има?

— Нищо. Ще направя каквото мога. Вече не знам кои са нашите истински врагове, след случилото се в лабораторията на Хуан и инцидента с полицията. — Тя се изправи. Трябва да вървя. Колин ме очаква.

— Напоследък прекарваш доста време с него. Да не си решила да приемеш религията?