Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Така и така сме сами, да поговорим — рече тя. (В момента в стаята на майка ми имаше три прислужнички — но нали вече ви казах какво внимание обръщаше тя на простия народ?) — По-внимателно! Да не би да подковаваш кон?! — Това бе насочено към една от прислужничките, която в момента подсушаваше краката на майка ми с ленено платно. Майка ми срита бедната жена и я запрати по гръб на пода. После, без никаква пауза, се обърна към мен: — Предполагам си се досетила защо покоите ти тук не са толкова… удобни, колкото в Болцано?
Забелязах как нещастната слугиня изпълзя към вратата. Междувременно свих рамене — не исках да се издавам с нищо.
Тя поднесе към мен дългата си бяла ръка и между пръстите й проблесна нещо — сребърна монета.
Сърцето ми затуптя толкова силно, че тя сигурно го чуваше.
Това беше ангелът от мината в Болцано. Който бях взела. И изгубила.
Тя разгада моментално изражението ми и кимна.
— Да. Падна от ръкава ти, когато беше заспала в каретата.
Боже! Звънът на метал, който ме бе събудил, когато зърнах езерата на Ломбардия през прозореца на каретата!
— Но и без това бях сигурна, че онази нощ беше ти, която ни проследи — продължи майка ми. — Както сигурно си забелязала, Марта вече не е сред нас.
Не стана ясно дали Марта се е завърнала във Венеция, или е отпътувала при Бога, а и майка ми не благоволи да се впусне в подробности.
— Рано или късно, Лучана, ще разбереш, че не можеш да победиш и че покорството към мен и баща ти, а после и към съпруга ти, е единственият ти пряк път към щастието! Непокорството води единствено до лишения, затвор и отчаяние. — Изправи се и започна да крачи важно из стаята като адвокат, който иска да придаде тежест на думите си. — Забрави всичко, което си мислела, че знаеш за политиката, защото нищо не знаеш! Не се опитвай да узнаеш повече от онова, което чуваш — заради собствената си безопасност! И като стана дума за това, както и за да угодя на непреодолимото ти любопитство към въпросите от държавно естество, днес ще бъдеш приета в доверения кръг на великия Лудовико Сфорца! Гледай и се учи, щом толкова искаш, а утре ще положим ново начало! А, ето че и закуската ти пристигна. — Премина гладко от политика към закуска без никаква промяна в тона.
Яденето, което пристигна, почти компенсира лишенията от предния ден — солено говеждо, бира, плодове и превъзходен бял хляб. Нахвърлих се върху него с вълчи апетит, а през това време майка ми ме наблюдаваше през спуснати клепки — също като Нехущан. Когато приключих, реших да я възнаградя с едно просташко оригване. Но на нея окото й дори не мигна. Следващият й ход се оказа поредната изненада.
— Косата ти е истинска трагедия — отбеляза. — Киара, донеси ми гребена и маслата! Както и… ммм, да, мисля, че опалите ще бъдат най-подходящи.
Възрастната й прислужница, която разпознах от Венеция, донесе заръчаното от пътническите й сандъци. Майка ми ме настани пред огледалото и собственоръчно започна да ми прави прическата. Ръцете й се оказаха изненадващо нежни и умели. Разреса добре сплъстените ми кичури и ги зави като дребни вълнички, които захвана с опалите, а половината от косата ми остави спусната назад. Когато приключи, стисна лекичко раменете ми и сведе глава до моята. Очите ни се срещнаха в огледалото. Две жени с еднакви руси коси и еднакви зелени очи, облечени в еднаква коприна на пламъци. Кръвната ни връзка беше буквално изписана по лицата ни и в големите ни очи, в красиво извитите по-тъмни вежди, в малките, леко чипи носове и плътните розови устни. Не каза нищо, когато притисна буза о моята, но аз схванах посланието.
Ние бяхме майка и дъщеря.
След като наметнахме мантиите си, обухме се и се маскирахме („защото ще бъдеш сред войници, скъпа“), майка ми изпрати да извикат онзи сержант, който ни изведе от резиденцията по широки каменни стълби и покрай изкуствено езерце, пълно с шарани. Рибите подскачаха във водата и обръщаха коремчетата си и люспите им проблясваха под лъчите на слънцето. Идваше ми да грабна един шаран, да му скърша главата и да го налапам целия — все още умирах от глад.
А после, насред този колоритен пейзаж, се появи херцогът със своята свита. Движеше се бързо. Не можех да не забележа, че Мавъра като че ли винаги маршируваше. Осанката му беше военна, войната — основното му занимание. Всичко по него беше свързано с войнишкия живот. В светлината на утрото забелязах потъмнялата му кожа и маслиненочерните очи и едва тогава разбрах защо всички му викаха „Ил Моро“ — Мавъра.