Тайната на Ботичели

Поехме напред в тази невероятна пещера, в тази катедрала — но храм не на Бога, а на войната. И сякаш цитиращ Светото писание, Лудовико Сфорца започна да говори на език, който разпознах като латински. Затова ли херцогът бе настоял с нас да не идват римляни? Дали за хората от Рим беше по-лесно да разбират езика на Църквата? Лично аз, естествено, схващах само една дума от сто. А майка ми, която с кимане приемаше указанията на херцога, очевидно разбираше всичко. Но с огромна гордост в душата си аз си знаех, че тук има и още един, който разбира всяка думица от казаното от Мавъра и после ще може да ми го повтори.

Всяко от тези чудни метални същества си имаше помощници, нещо като пазачи — инженери, които непрекъснато оправяха, нареждаха, експериментираха, провеждаха изпитания, добавяха тук болт, там — пирон, рендосваха дъски или лъскаха метал. И насред цялата тази суматоха председателстваше дребен грозен човечец с лице, буквално скрито под гъста брада и мустаци. Същият този човечец сега се поклони ниско на херцога и започна да бърбори нещо — също на латински, обаче много по-скоростно и по-умело, отколкото своя господар. Човекът се оказа истински фойерверк — идеите буквално бликаха от главата му като искри, подкладени от страстта, която влагаше в работата си. По акцента, с който говореше латински, се досетих, че е тосканец. Което на свой ред ми припомни, че това трябва да е инженерът от Винчи, за когото брат Гуидо снощи ми спомена. В следващия момент вече знаех доста повече за него, защото бе представен на майка ми като синьор Леонардо да Винчи. И докато двамата мъже разговаряха, а майка ми слушаше, не можех да не се запитам защо аз, която бях държана целенасочено в неведение от майка ми толкова дълго време, сега изведнъж се сдобивам с честта да ми показват такива неща. Майка ми ме надиграваше редовно на карти, но сега бе решила да ми покаже ръката си — все едно директно ми признаваше, че се планира война и че тя е част от нея, и че тази нова война, с новата армия, ще бъде водена по нов начин. С помощта на машините, родени от трескавото въображение на този дребен тоскански инженер, чиито идеи се издуваха и изригваха като натежали утроби, за да разпръснат навсякъде кръвта на невинните войници, погълнати от неговите машини. Сякаш доловила мислите ми, майка ми се обърна и тихо изрече:

— Това са машини на смъртта. Който разполага с подобни неща, не може да изгуби никоя война! Разбра ли ме? Не може да изгуби!

Сега вече разбрах причината за тази разходка. Поредните заплахи.

Погледнах я в очите и казах:

— Това ми е ясно. Но какво всъщност искаш да ми кажеш?

Забелязах, че херцогът и инженерът бяха замлъкнали и ни слушаха.

— Че е безполезно да се съпротивляваш на онова, което предстои! То е неизбежно като сезоните!

Тук дребният тосканец изрече една латинска поговорка (на която й бе писано да се превърне в третата латинска мъдрост, която знаех): Verfugo Hiberna.

И всички се разсмяха сърдечно. Намразих ги до един — тези търговци на войната, тези вестители на смъртта!