Пророчеството на Валхала [calibre 3.18.0]

Чейс се разкрещя отново в радиостанцията, стискаше я толкова силно, че тя изпука от натиска.

- Неутрализирахме етера, „Чукът на Тор“ проработи. Пов­тарям, „Чукът на Тор“ проработи! Прекратете мисията! - Раке­тата започна своето вертикално спускане. - Прекратете миси­ята! Мамка му, отзовете шибаната ракета Хайде де, тъпи, ядящи цвекло копелета, прекратете...

Бледосивата писалка, каквато беше Кх-102, се насочи към тях...

И експлодира.

Нина изпищя. Помисли си, че ядрената глава се беше детонирала... след което осъзна, че ако наистина го беше сторила, тя нямаше да стои тук и да мисли по темата.

- Хей, прикрийте се! - провикна се Еди, хвана двете жени и ги изблъска към фюзелажа на хеликоптера, когато димящите останки започнаха да падат върху платото.

Горящият двигател на ракетата и ядрената ѝ глава продължи­ха по своя маршрут и навлязоха в ямата. Отдолу се разнесоха нови срутвания и експлозии, когато те се срещнаха с руините на кристалните колони.

Малки частици от ракетата се посипаха върху хеликоптера, те изкривяваха алуминия и дращеха стъклата. Металната гра­душка секна, експлозиите заглъхнаха и оставиха на мира неп­рестанния вой на вятъра.

Англичанинът надникна предпазливо в ямата. Черен пушек беше заменил слабите изпарения, които се надигаха от земните недра.

- Гръм и... е, знаеш какво - започна той и се приближи още малко до отвора. - Бяхме на косъм.

Тува наблюдаваше, ококорена, случващото се.

- Безопасно ли е? Ядрената бомба... ако експлодира няма ли да...

- Всичко е наред - увери я Еди. - Само ракетата избухна, а не ядрената глава. Сега тя е някъде долу в ямата... надявам се да е на дъното на огромната маса от тиня, където никой няма да може да я намери.

- Какво се случи с етера? „Чукът на Тор“ проработи ли?

- Да. - Еди се усмихна на шведката. - Рагнарьок се отлага завинаги. Убихме Мидгарската змия, без дори да бъдем отрове­ни. Справихме се с нея по-добре от Тор. Нали, любима?

Мъжът адресира последния въпрос към съпругата си, но не получи отговор от нея.

- Нина? - каза той и се обърна към нея.

Лицето ѝ беше извърнато настрани. На него не се виждаше нито облекчение, нито ликуване, а само ужас.

- Еди, ние... не успяхме да унищожим всичкия етер.

Чейс се приближи към нея. В него започна да се надига чув­ство на страх, без дори да знае защо. Никога досега не беше виждал подобно изражение на лицето ѝ... но за сметка на това го беше виждал у други, по време на битка. В момента, когато осъзнаваха, че са в капан, в безизходица... че са на път да умрат.

- Нина - започна той, страхът се четеше в гласа му. - Какво има?

Съпругата му го погледна право в очите. На бледата кожа на лявата ѝ буза имаше малко червено петно, все едно някакво въгленче я беше изгорило.

Само дето в ямата нямаше никакви пожари.

Гласът ѝ трепереше:

- Когато разлях етера на Лок...

- Не, не го казвай - замоли се Еди. Вярваше, че ако съпруга­та му не изрече думите, може би нямаше да се е случило...