Храмът на ветровете

— Нея?

— Да. Някои от децата играеха на лов в тревистите полета. При тях дошла жена и ги попитала дали може да отиде в селото. Децата притичаха да ни съобщят. Щом заведох ловците на мястото, не я открихме. Казахме на децата, че духовете на предците ще се ядосат, ако ни свият такъв номер отново.

Калан отлагаше въпроса, защото се страхуваше от отговора.

— Детето, което умря днес, е било от онези, които са твърдели, че са видели жената, нали?

Чандален килна глава на една страна.

— Мъдра жена си ти, Майко Изповедник.

— Не, изплашена жена съм, Чандален. В Ейдиндрил също се появи жена, която заговаряше деца. И там болестта тръгна именно от децата. Умрялото момче да е споменавало жената да му е показала някаква книга?

— По време на пътешествието ми с теб ти ми показа онези неща, които наричате книги и които се използват, за да си предавате познание. Но децата тук не познават такива неща. Ние ги учим с живи думи, както са ни учили нашите предци. Момчето твърдеше, че жената му показала красиви цветни светлини. Не ми прилича на книгите, които си спомням, че съм виждал.

Калан отпусна длан върху ръката на Чандален — докосване, което някога би го хвърлило в ужас, породен от легендата за заплахата, криеща силата на Изповедника. Сега обаче притеснението се коренеше другаде.

— Нали каза, че не бива да се приближаваме.

— Вече няма значение — увери го тя. — Повече от това не мога да навредя. В Ейдиндрил върлува същата болест като тук.

— Съжалявам, Майко Изповедник, че болестта и смъртта са посетили и твоя дом.

Те се прегърнаха, споделяйки приятелските си чувства и страха си.

— Чандален, какво е това място? Тази пещера?

— Веднъж ти разказвах за нея. Мястото с лошия въздух и безполезните метали.

— Значи сме на север от селото?

— На север и леко на запад. — За колко време ще стигнем? Той се удари с юмрук в гърдите.

— Чандален е силен и бяга бързо. Напуснах селото, когато слънцето се спускаше. На Чандален са му достатъчни едва няколко часа. Дори в тъмното.

Тя огледа огрените от луната тревисти поля, простиращи се отвъд ниското, скалисто възвишение, на което се намираха.

— Луната осветява достатъчно, за да виждаме пътя си. — Тя дори успя да се усмихне: — А както би трябвало да знаеш, Чандален, аз съм не по-малко силна от теб.

Чандален също й се усмихна. Чудесна гледка, независимо от обстоятелствата.

— Да. Добре помня силата ти, Майко Изповедник. Значи ще бягаме.

Лунната светлина разкри призрачните, квадратни силуети на сградите в селото на Калните, спотайващи се в тъмното тревисто поле. В малките прозорчета светеха едва няколко светлинки. В този късен час навън нямаше много хора, което бе добре дошло за Калан. Не й се искаше да среща лицата на тези хора, да вижда страха и тъгата в очите им и да знае, че скоро мнозина от тях няма да са между живите.

Чандален я заведе направо в къщата на духовете сред обществените сгради в северния край на селото. Повечето от тези сгради бяха сбутани една в друга, но къщата на духовете бе отделена. Лунната светлина се отразяваше от покрива, който Ричард бе помогнал на Калните да направят. Лишената от прозорци къща се охраняваше от стражи — ловците на Чандален.