Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
— Не, не че не ми е доставило удоволствие, въпросът е че не е това, което очаквах.
Намираше се в пещера. Факлата бе странна — не беше насмолена в единия край дървена пръчка, както обикновено се правеха факлите, а представляваше сноп тръстика. Таванът почти опираше в главата й, когато тя спусна крака от стената на кладенеца и се изправи. Взе тръстиковата факла от цепнатината в скалата, където бе закрепена.
— Ще се върна — каза тя на Плъзгата. — Ще огледам наоколо и ако не открия изход, ще се върна и ще отидем на друго място. — Осъзна, че не може да няма изход, иначе факлата не би била тук. — Или пък ще се върна, когато открия онова, което търся.
— Ще съм готова, когато пожелаеш да пътуваш. Ще пътуваме отново. Ще ти достави удоволствие.
Калан кимна на сребърното лице, отразяващо танцуващия пламък на факлата, и тръгна в пещерата. От залата, в която се намираше, имаше само един изход — широка, ниска галерия. Калан тръгна по нея, следвайки извивките й по продължение на тъмнокафявата скала. Други галерии нямаше, нито разклонения, така че продължи да върви.
Стигна до просторна зала, може би към двайсетина метра широка, и разбра защо мястото се нарича съкровището на Джакопо. Факлата отразяваше хиляди златни искрици. Помещението бе пълно със злато. Имаше груби, необработени слитъци, имаше и топки, сякаш разтопеният метал е бил излян в глинени съдове, които после са били разбити. В най-обикновени сандъци бяха натъпкани буци чисто злато. Други, с дръжки от двете страни, за да се носят от двама души, съдържаха отломки от златни предмети.
Имаше няколко маси, върху които все още имаше златни дискове, а по една от стените бяха останали рафтове. Върху рафтовете се виждаха няколко златни статуи, но най-вече пергаментови свитъци. Съкровището на Джакопо не я интересуваше. Не губи време в оглеждане на предметите, с които бе пълна залата, и се завтече към галерията, излизаща от другия й край.
Не й се разглеждаше съкровището, защото бе притеснена и искаше да намери Калните, но дори да имаше време да обикаля, едва ли би се задържала дълго — въздухът вонеше отвратително, тя едва дишаше, подгонвана от пристъпи на жестока кашлица. От зловонието й се зави свят, прилоша й.
Въздухът в галерията бе по-поносим, макар че едва ли би го нарекла добър. Посегна към костения нож на ръката си и установи, че е още топъл. Но поне не бе горещ като преди.
Тунелът започна да върви леко нагоре, като продължаваше да се вие. Колкото по-нагоре се издигаше, толкова по-мръсна ставаше скалата, на места се виждаха подпорни греди. Докато не усети аромата на свеж въздух, не видя никакви други разклонения. Едва тогава един тунел тръгна на ляво, а след няколко крачки се появи и един вдясно. Свежият въздух се усещаше най-силно от този, който водеше право напред, и тя тръгна по него.
Пристъпи в нощта, факлата затанцува. Небето бе осеяно с трепкащи звезди. От мрака наблизо скочи тъмна фигура. Калан отстъпи няколко крачки в пещерата, оглеждайки се в двете посоки да види дали в тъмнината не я чака още някой.
— Майко Изповедник? — дойде до ушите й познат глас.
Тя пристъпи напред, вдигнала факлата високо горе.
— Чандален? Чандален, ти ли си?
Мускулестата фигура се втурна към нея в светлината на факлата. Беше без риза, намазан с кал. Около ръцете и главата му бяха привързани туфи трева. Правата му черна коса бе пригладена с лепкава кал, използвана от ловците. Макар лицето му също да бе намазано обилно с кал, тя разпозна познатата широка усмивка.
— Чандален — облекчено въздъхна тя. — О, Чандален. Толкова се радвам да те видя.
— И аз се радвам да те видя, Майко Изповедник.
Той пристъпи напред, за да я плесне през лицето, според обичая на Калните, с който приветстваха гостите си, показвайки уважение към силата им. Калан го спря с протегнати напред ръце.
— Не! Не ме докосвай!
Той се сепна:
— Защо?
— Защото там, откъдето идвам — Ейдиндрил, — върлува болест. Не искам да се доближавам до който и да е от вас, за да не предам заразата на някой от нашия народ.
Калните наистина бяха нейният народ. Двамата с Ричард бяха провъзгласени за Кални от Пилето и останалите старейшини и вече бяха жители на селото, макар да живееха отделно.
Радостта на Чандален от срещата се изпари.
— Тук също върлува болест, Майко Изповедник.
Калан сведе факлата.
— Какво? — прошепна тя.
— Много неща се случиха. Хората се страхуват, вече не мога да ги защитавам. Свикахме Съвещание. Духът на дядо дойде. Каза, че са се появили страшни проблеми. Каза, че трябва да говорим с теб и че той щял да ти изпрати съобщение да дойдеш да ни видиш.