Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
Анди хвърли поглед към слънцето, което всеки миг щеше да докосне планината.
— Както яздите, Господарю Рал, ще сме там много преди мръкнало. Обикновено когато водя важни особи, те ме забавят, ама сега май аз ви забавям.
Ричард се усмихна. При него някога беше същото. Колкото по-високопоставен бе човекът, когото водеше, толкова по-бавно се движеха.
Докато стигнаха до руините, небето се покри със златисти и червеникави ивици. Околните планини потънаха в дълбока сянка. Руините сякаш искряха на златистата светлина.
Имаше няколко някога елегантни, сега порутени сгради, които изглеждаха като да са били част от по-голяма постройка — точно както бе предположила Калан. Тук-там по голия планински връх все още стърчаха части от стени, необрасли с растителност, както би станало по-надолу, но затова пък ръждиви от лишеи.
Ричард скочи от седлото и подаде повода на лейтенант Крофърд. Сградата вляво от един широк път бе огромна по стандартите, с които Ричард бе отрасъл, но в сравнение със замъците и дворците, които имаше пред очите си напоследък, беше най-обикновена.
Прагът зееше празен. Имаше остатъци от някогашна врата, все още частично покрита със златно листо. От вътрешната страна стъпките отекваха в стените. Сградата беше останала без покрив. В една от стаите имаше каменна пейка. В друга се виждаше фонтан, пълен със снежна вода.
Виещ се коридор, чийто ламаринен покрив си бе отчасти на мястото, изведе Ричард покрай ред стаи. Коридорът се раздели, поемайки, както реши Ричард, към двете противоположни страни на сградата. Тръгна по лявото разклонение към стаята в дъното.
Както всички стаи от тази страна, тя гледаше към скалата. На местата на прозорците, някога предпазващи от вятър и дъжд, зееха празни четвъртити отвори. Отвъд се виждаше скалата, а зад нея синкавите силуети на далечните планини.
Сигурно тук са били приемани посетителите и молителите, дошли в Храма на ветровете. Тук са чакали да бъдат приети. Докато им дойде редът, пред очите им се е откривала внушителната гледка на Храма на ветровете. В случай на отказ са си тръгвали ако не с друго, поне с това. Почти виждаше онова, което чакащите в тази стая са виждали някога.
От дарбата е, знаеше, също както духовете на онези, които са притежавали Меча на истината преди него, го направляваха в използването на магията.
Докато стоеше така загледан, почти си го представяше, точно зад ръба, място на величие и могъщество. Тук магьосниците са криели неща, изпълнени с опасна и страшна магия. Магьосниците от миналото, някои от които предци на Ричард, вероятно са стоели на същото това място, вгледани в Храма на ветровете.
Ричард се разходи отвън в падащия мрак, покрай неподвижните колони, надничащи към някога прелестни градини, докосна рушащите се стени. Макар всичко вече да се разпадаше, не му бе трудно да си представи внушителната гледка, разгръщаща се някога тук.
Стоеше в средата на широк път, виещ се между разпадащите се руини, златотканото му наметало плющеше на вятъра. Опитваше се да си представи точно как е изглеждало мястото, да го почувства. Пътят повече, отколкото сградите, му внушаваше призрачното усещане за някогашния Храм. Именно този път някога е водел право в Храма на ветровете.
Тръгна по него, представяйки си, че върви натам — към ветровете, които му казаха, че го преследват. Мина край останки от стена, между кухи каменни постройки, живота, кипял някога тук.
Но къде бе отишло всичко това? Как да разбере? Къде другаде да търси?
Храмът е бил тук. И дори сега Ричард почти го виждаше, усещаше, чувстваше, дарбата му го тласкаше напред, към дома.
Изведнъж нещо го спря.
Улик от едната му страна, Иган от другата го бяха сграбчили под мишниците и го бяха дръпнали назад. Погледна надолу и видя, че още една крачка, и щеше да се окаже в празното пространство. Лешоядите кръжаха в небето на няма и десет метра пред него.
Почувства се така, сякаш седи на ръба на света. Гледката беше зашеметяваща. Косъмчетата на тила му настръхнаха.
Под краката му би трябвало да има още земя. Знаеше го. Но нямаше.
Храмът на ветровете беше изчезнал.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Дишай.
Калан направи каквото й бе казано, издиша Плъзгата и напълни дробовете си с остър, студен въздух.
В ушите й съскаше шум от запалена факла. Собственият й дъх отекваше болезнено. Но вече знаеше какво да очаква и търпеливо изчака светът около нея да приеме нормалните си измерения.
Само че това не бе нормално. Или поне не бе каквото очакваше.
— Плъзга, къде сме? — гласът й ехтеше.
— Където пожела да пътуваш: съкровището на Джакопо. Би трябвало да ти е доставило удоволствие, но ако не, ще опитам пак.