Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Тичаха по коридора покрай множество високи врати, покрай прозорци, под всеки от които бяха подредени ниски пейки за сядане. Стените бяха облицовани с ламперия в слонова кост, към която бе добавен един нюанс розово. Щом свиха зад ъгъла в дъното на коридора, Дженсън изобщо не забеляза красивите сребърни рефлекторни лампи. Единственото, което видяха очите и, бяха кървавите отпечатъци от длани по стените, червените петна по лакирания дъбов под, нахвърляните безразборно бездиханни тела.
В коридора се валяха най-малко петдесет от здравеняците на щурмовия отряд, до един обгорели, мнозина разкъсани от разхвърчалите се парчета стъкло и трески. Много от лицата бяха грозно обезобразени. През кървавите ризници и кожи стърчаха натрошени ребра. Наред с нахвърляните безразборно оръжия на пода се валяха вътрешности и кървави черва. Сякаш някой бе изсипал огромен кош окървавени мъртви змиорки.
Сред труповете имаше и тяло на жена — една от Сестрите. Беше разкъсана почти на две, подобно на мнозина от мъжете, разсеченото и лице бе застинало в гримаса на неописуема изненада.
Миризмата на кръв беше остра и задушлива, Дженсън едва си поемаше дъх. Следваше плътно Себастиан, който прескачаше между труповете, като внимаваше да не се подхлъзне на разпилените вътрешности. Ужасът на видяното беше толкова разтърсващ, че съзнанието и отказа да го приеме. Поне не на емоционално ниво. Тя вървеше напред като в сън, почти сляпа за случилото се около нея.
Оттатък коридора с труповете тръгваше тънка кървава следа, извеждаща към лабиринт от грандиозни зали. До ушите им достигнаха вибриращи под високите куполи крясъци. Дженсън с облекчение разпозна сред тях гласа на императора. Звучаха като хрътки, надушили лисица и втурнали се с лай подире и.
— Насам! — чуха глас някъде отстрани. — Тръгнаха насам! Себастиан спря да погледне войника, който ръкомахаше като обезумял, и дръпна Дженсън в неописуема по своята красота и великолепие гигантска зала. В дъното се виждаше портал, водещ към друга зала. Подът бе застлан с фин килим на златни и червеникави ромбоиди, прозорците бяха затъмнени от пищни зелени завеси. Тук-там из помещението се виждаха канапета, каквито Дженсън не бе виждала през живота си, маси и столове с изящно изваяни крака. Всичко бе красиво и елегантно, но не натрапчиво и официално, сякаш в този зала хората се събираха да разговарят и общуват в ежедневието си. Дженсън последва Себастиан, който вече тичаше към войника пред вратата в другия край на стаята. — Тя е! Побързайте! Тя е! Видях я с очите си! Едрият мъжага, все още запъхтян, стиснал меча си в ръка, отново надникна през вратата. Тъкмо преди да стигнат до него, докато той се бе надвесил към коридора, Дженсън чу тежко тупване. Войникът изпусна меча си и присви гърдите си с ръце, очите му се разшириха, устата му увисна. Строполи се мъртъв в краката им, без следа от нараняване.
Преди Себастиан да е успял да хукне към коридора, Дженсън го дръпна до стената. Не и се щеше той да се сблъска с невидимата заплаха, покосила войника.
Почти в същия миг до ушите и достигна странен съсък, идващ от посоката, от която бяха дошли. Тя повали Себастиан на пода и го закри с тялото си, притискайки го в ъгъла между пода и стената, сякаш той бе дете, нуждаещо се от закрила. Затвори очи и от гърлото и се изтръгна вик на ужас, докато зад гърба и прелиташе незнайната сила, разлюляла мощно цялата стая. Разхвърчаха се каменни отломки.
Когато всичко утихна и тя отвори очи, бе останал само пушек. Близката стена зееше надупчена, но като по чудо двамата със Себастиан бяха невредими. Това само потвърди подозренията и.
— Той беше! — Себастиан промуши ръка изпод нея и посочи. — Той беше!
Дженсън извърна глава, но не видя никого.
— Моля?
Себастиан посочи пак.
— Беше Господарят Рал. Видях го. Докато изхвърчаше през вратата, хвърли някаква магия като шепа искрящ пясък. Точно тогава ти ме повали на пода и пясъкът избухна. Главата ми не го побира как оцеляхме в този ад.
— Сигурно не ни е уцелил — рече Дженсън.
В стаята цареше хаос. Завесите висяха изпокъсани, стените бяха надупчени. Мебелите, които само допреди миг бяха тъй прелестни, сега се валяха на трески по пода. Набръчканият килим бе покрит с бял прах, мазилка и отломки.
От тавана се откъсна огромно парче мазилка и се разби в пода, вдигайки облак прах. Дженсън се втурна обратно към вратата, през която бяха влезли и където Себастиан твърдеше, че е видял Господаря Рал. Себастиан взе меча си и хукна подире и.