Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Въпреки миловидния си вид този човек изби пред очите и цяла орда войници. Той изпълняваше повелята на Господаря Рал. Ако Дженсън не го спре, ще продължи да убива. Знаеше, че пред нея стои магьосник, чудовище. Че е длъжна да го спре.
Вдигна ножа си във въздуха. Почти го беше настигнала. Чу се да крещи от ярост. От гърлото и се изтръгваха звуци, подобни на бойните викове на войниците, политнали в атака. Сега разбра смисъла на тези викове. Искаше кръвта на този човек.
— Не — извика към нея старецът. — Не разбираш какво правиш, дете. Нямаме време, нямам нито миг за губене! Спри! Не мога да си позволя закъснение! Остави ме.
Думите му не означаваха за нея нещо повече от шепота на гласа. Тя се носеше по коридора с всички сили, обзе я същото яростно чувство на целенасочен бяс, каквото бе изпитала в дома си, когато онези мъже нападнаха майка и, а после и нея — същата категорична отдаденост.
Знаеше какво трябва да направи и че именно тя трябва да го направи.
Тя е непобедима.
Преди да стигне до него, той вдигна ръка пред себе си, този път по-ниско от преди. Нямаше огън. Все и беше тая, дори да бе изригнал вулкан. Нищо не можеше да я спре. Нищо не бе в състояние да и попречи. Тя е непобедима.
Магьосникът направи нещо и Дженсън усети как краката и затъват в разни предмети, сякаш отломките на пода бяха разровени с невидима пръчка. Докато се мъчеше да се освободи, единият и крак се заплете в парчета мазилка и изпочупени летви. Набръчканият килим и разбитите мебели сякаш имаха ръце, с които се вкопчиха в глезените и. С вик на изненада тя се дръпна напред с все сила. В следващия миг около нея се вдигна облак прах и отломки, а тя се строполи на пода. Нарани си лицето, изпита силна болка.
По гърба и заваля дъжд от малки частички. Пушекът се разсея. Лицето и бе стегнато в главозамайваща силна болка. Вслуша се в гласа, който и повтаряше да се изправи, да продължава да върви. Но зрението и бе повредено, виждаше само малка точица светлина пред себе си, все едно гледаше през тясна черна тръба. Светът изглеждаше нереален. Тя остана да лежи неподвижно, гъстият дим я задави, вече не можеше дори да се изкашля.
С усилие успя да се надигне. Пред погледа и се проясни. Изкашля се силно, на пресекулки, за да прочисти гърлото си от наслоения прах и мръсотия. Кракът и бе заклещен сред натрошените отломки. Най-сетне успя да изтласка една дебела летва встрани и да измъкне крака си. За щастие ботушът и беше попречил на острото парче дърво да я пореже.
Разбра, че не държи нищо в ръцете си. Ножа и го нямаше. Строполи се на земята и започна да рови като обезумяла сред останките от дървен материал, мазилка, оплетени завеси. Колкото и усилено да търсеше, не откри ножа си. Пъхна ръка под една прекатурена маса наблизо и заопипва на сляпо.
С върховете на пръстите си докосна нещо гладко. Протегна се още повече, докато успя да различи контурите на релефното „Р“ . Задъхана от усилието, подложи рамо под плота на масата и успя да я повдигне леко. Най-после стигна до ножа си и го взе.
Когато в крайна сметка можа да стане на крака, мъжа го нямаше. Все пак реши да го последва. Щом стигна до пресичащи се коридори, се огледа. Нямаше никой. Избра си един коридор и хукна по него. Поглеждаше в стаите, в нишите, потъваше все по-дълбоко в мрачния Дворец.
Дочуваше далечни гласове, явно войници подвикваха към другарите си, за да ги последват. Стори и се, че чува гласа на Себастиан, но не разбра думите. От време на време изсвистяваше магия, все едно удари на гръм, някои толкова силни, че всичко затреперваше. Следваха предсмъртните викове на поразени войници.
Тя се спускаше след звуците, в търсене на магьосника, освободил магьосническия огън, но намираше все нови и нови празни стаи и коридори. Някои от тях бяха пълни с мъртви войници. Не можеше да каже дали са се озовали там преди или след намесата на вилнеещия магьосник.
До слуха и достигна тропот на бягащи войници, тежките им стъпки отекваха в коридорите. Изведнъж различи гласа на Себастиан, който викаше: „Насам! Тя е!“ Дженсън хукна презглава към разклонението и сви по коридора, откъдето и се счу, че идва гласът. Шумът от стъпките и потъна в дълга мека пътека, обточена в златно, която покриваше целия коридор. След разрухата, на която бе свидетел, новата гледка и се видя още по-главозамайващо красива. Един прозорец високо горе осветяваше напръсканите в кафяво и бяло мраморни колони от двете страни, поддържащи безброй арки — сякаш притихнали стражи на устремния и бяг.
Дворецът представляваше лабиринт от коридори и прелестни стаи. Част от тях бяха луксозно мебелирани и решени в меки тонове, други преливаха от пъстри ярки килими, столове и завеси. Като внимаваше да не се загуби, тя не можеше да не забележи великолепието и пищната прелест на местата, през които минаваше. Каза си, че Дворецът представлява една огромна гора и започна да оставя белези по пътя си, за да може да намери обратния път. Трябваше да се погрижи за безопасността на император Джаганг.