Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Тобиас Шеф дьо Лу вече се беше огледал. Четансапа отиде да види мястото, което делаварът смяташе за подходящо. Потокът бе подронил брега под корените на дърветата и храстите дълбоко навътре; при сегашното ниско ниво на водата под надвесения бряг се бе образувало празно място, което донякъде бе пълно с топящ се сняг и бе полуприкрито от надвисналите корени и миналогодишни твърди треви. Черния сокол се усмихна дяволито.
— Добре. Аз ще остана тук, а вие ще тръгнете на юг. Ще направите един завой и ще проследите откъм гърба нашите преследвачи. Надявам се, че те ще останат да лагеруват тук тази вечер.
— Хау.
Четансапа се напъха под навеса на брега. Тясното му дълго тяло лесно се мушна вътре. Полепналите с пръст корени висяха пред него като завеса, а Шеф дьо Лу струпа и полузамръзнал сняг пред скривалището. Бавното топене скоро щеше да прикрие всички следи, които можеха да издадат, че снегът е бил натрупан изкуствено. Когато остана доволен от работата си, делаварът тръгна заедно със Стария гарван, двамата му сина, Чапа, Сина на Антилопата и Копиен връх. Четансапа остана сам в своето скривалище. Той провери още веднъж дали няма опасност да се намокри пушката, която му бе оставил по-младият Гарван, и протегна по-удобно краката си. Заслуша се и чу песента на чучулигата и на коса в сли-вовото дърво. От животните той разбра, че навън няма нищо опасно. Освен това според съобщението на Бобъра враговете не можеха да пристигнат, преди да се свечери.
Черния сокол прекара дългите часове в лека дрямка. Предпочиташе да стои в някое дърво и да оглежда околността. Но не би могъл отново да прикрие така добре скривалището си, както го бе сторил Шеф дьо Лу, и затова остана затворен в студената и мокра дупка.
Слънцето слизаше по небосвода и най-после се стъмни. Четансапа сякаш долови далечни удари на копита през земята. Тя трепереше все по-силно и по-силно. Това бе врагът! Той се приближаваше. Дакотският боец вече различаваше тропота на вървящите ходом коне и ударите на лекия галоп. Галопиращите пристигнаха първи в горичката и тропотът замлъкна. Четансапа дочу леки стъпки и приглушени гласове. Над грубата ледена покривка на потока падна сянката на някакъв човек. Според нея мъжът бе гологлав и с дълги коси, значи индиански скаут. Нищо не се чуваше, той се придвижваше безшумно. По сянката му обаче пролича, че седна на издадения над водата бряг. Човекът спусна краката си надолу, плъзна се по ледената покривка и се наведе дълбоко надолу. Огледа се под навеса надясно и наляво. Черния сокол стискаше ножа си в ръка. Но търсещият поглед отмина скривалището му. Шеф дьо Лу действително си бе свършил много добре работата. Съгледвачът изчезна отново. Разнесе се провлачен вълчи вой, навярно сигнал за военната част, че пътят е свободен.
Когато пристигнаха и дългите ножове, настана голям шум. Разнесе се висока заповед за слизане от конете. По земята затропаха ездачески ботуши. Отведоха конете между дърветата и храстите. После, изглежда, разгърнаха палатките в кръг около малката горичка. Това никак не бе благоприятно за плана на Четансапа да открадне конете на врага.
Шумовете във временния вражески лагер бавно заглъхнаха. Ала непосредствено над скривалището отново се чуха стъпки и дебнещият Четансапа различи два гласа — един гърлен и друг дълбок. Дълбокия глас Четансапа познаваше и секта го слушаше със силна омраза. Беше гласът на Шонка, предателя.
Мъжът с гърления глас говореше английски съвсем свободно, явно това бе матерният му език.
— Да млъкнеш! — каза той навярно на Шонка. — Тук аз заповядвам! Построихме вече лагера и край. Няма никакъв смисъл да се понесем отново презглава на север и да се оставим да ни измами следата. Токай-ихто е опитен хитрец. Той е направил рязък завой с хората си и се е разположил на югозапад от нас, уверен съм в това. Впрочем скоро ще чуем и съобщението на съгледвачите ни.
— Той няма да разположи лагера си на югозапад и няма да позволи да запалят огньове; това са други хора, капитан Роуч трябва да ми повярва! — Дълбокият глас говореше настойчиво. — Ние изпратихме двама съгледвачи, но няма защо да ги чакаме. Те ще ни настигнат. Да продължим пътя си и да не оставяме Токай-ихто да ни изпревари още повече!
— Дръж си устата! Достатъчно разисквахме по въпроса! Ти си длъжен да се подчиняваш!
Двамата разговарящи мъже отминаха и гласовете им отново се изгубиха. Четансапа съжаляваше, защото тъкмо бе научил една новина, която доста го учуди, и искаше да научи повече подробности. На югозапад имало запалени огньове? Нима това бе някаква бойна хитрост на неговите другари? Или там действително бяха разположили бивака си непознати хора?