Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
По предложение на Часке двете момчета се приближиха.
— Ето ви най-после! — рече момичето полуунесено. — Какво да правя? В шатрата няма никой. Не мога да я свия сама.
— Че къде са майките ти? И сестрите ти? — попита учудено Хапеда.
— Не знам.
— Не знаеш? — Хапеда не можеше да овладее нарастващото си безпокойство. — Че откога ги няма?
— Ами и аз не знам. Видях ги за последен път сутринта след онази ужасна нощ, когато тя вика насън. Нашата стара майка седеше сред върбалака край реката, когато Унчида дойде и я прибра. После Пъстрата крава отиде заедно с всичките ми майки и сестри в гората и аз си помислих, че ще събират корени или искат да приберат ловната плячка на Чапа. Оттогава не съм виждала моите майки. Спах във вашата шатра.
Двамата братя се изплашиха.
— Трябва да кажеш това на Чапа и на вожда! Нима чичо ти още не го знае?
— Не. Нали и той живееше в шатрата на Токай-ихто. Откъде може да го знае?
Девойчето изтича да търси чичо си, а момчетата разказаха на майка си онова, което бяха чули. Видяха, че новината изплаши силно и нея.
Тръгнаха да ги търсят, ала майките и дъщерите от шатрата на Бобъра бяха изчезнали. Вождът свика своите съгледвачи. Ихасапа си спомни, че бе видял жените, водени от Пъстрата крава, в гората, през която вървели на север. Той не си помислил нищо лошо, защото предположил, че те са тръгнали да приберат някоя голяма ловна плячка на Бобъра.
Събралите се около Токай-ихто мъже се навъсиха.
— Те ме мразят — заговори вождът — и ще отидат при врага, за да ни издадат. Златотърсачите са наблизо… Вървете по следите на предателките! — заповяда той на Бобъра и на Тобиас. — Следите им сигурно още се виждат в снега. Те имат преднина от два дни и една нощ, но е възможно вие да успеете да ги заловите, преди да ни навлекат беда.
Двамата бойци тръгнаха веднага.
Тихо, предугаждайки грозящата ги опасност, хората от Мечата орда поеха след залез слънце на запад в колона един след друг.
Хапеда бе получил разрешение да вземе мечето в товарната шейна, която червената кобила влачеше подире си, закрепена за прътовете на шатрата. Часке наблюдаваше от гърба на своя мустанг дали мечето кротува.
— Ето ги, на… виждаш ли ги… ето ги — рече жената на Сина на Антилопата на Светкавичен облак. — Нашите две мечи момчета!
Хапеда се извърна назад към Часке. Двамата братя размениха бърз поглед. Мечи момчета? Не звучеше лошо. Това бе ново име за тях, по-добро име, отколкото Винаги сресания и Разкрачения, и занапред те щяха да го носят заедно като истински братя.
ИНДИАНСКО ВОЕННО ИЗКУСТВО
Керванът бе напуснал в най-гъст мрак временния си бивак в гората. Хората пътуваха мълчаливо през нощта и дори и кучетата носеха товара си, без да лаят.
Пътуваха все още на запад. Едва когато възвишенията на Черните хълмове останаха от дясната им страна, Токай-ихто и Хавандшита поведоха своите хора в северозападна посока, навътре в платото, което се простираше между Черните хълмове и Скалистите планини и все още бе покрито с висок сняг.
Нощ след нощ керванът продължаваше на север. Пренасянето на имуществото ставаше все по-трудно; снегът вече не бе така твърд и конете затъваха дълбоко. Кулестият жребец проправяше храбро път за цялата колона. Мъжете и жените, пък и децата, които вече достатъчно бяха заякнали, за да издържат на нощните походи, вървяха с плазове под мокасините си. Най-малките деца майките носеха в цедилки на гърбовете си; по-големите, които не можеха да вървят цяла нощ с плазове, бяха пъхнати в кожени чували. По два такива чувала, окачени на ремък, висяха отдясно и отляво на някои коне.
Нощем керванът вървеше в безпросветен мрак. Никъде не шумолеше вода, никъде не се виждаше дърво. Вятърът бе навеял снега от хребетите на леките възвишения в доловете и така разликата във височината бе намалена; като една вълна с друга си приличаха сега леките възвишения и долчинките под бялата покривка. Северният вятър свистеше и стенеше над голата земя, скимтеше в ниските шубраци и вдигаше на обла-ци снега там, където той не се бе вкоравил. Навеяният сняг навлизаше в очите, носовете и ушите на хора и животни. Той се пъхаше заедно с вятъра и под най-дебелите кожени дрехи и щипеше кожата. Скърцането на копитата и шляпането на плазовете се сливаха и разнасяха от все по-силно ревящия вятър.
Бурята режеше като нож. Мечите момчета бяха сложили ръцете си пред лицата, за да могат да дишат. Постепенно въздухът сякаш се разбущува. Съскаше и виеше. Жените търсеха как да закрият децата от бурята. Светкавичен облак не знаеше вече как да премества краката си един пред друг. Бузите и носът й горяха от мраза, а ръцете я боляха жестоко. Маси сняг отново се завъртяха във вихрушка и се нахвърлиха със сила върху хората и конете. Уинона падна и заедно с нея снегът зарови и Светкавичен облак.