Синовете на Великата мечка

Момичетата усетиха как някой ги измъкна от снега. Бурята вилнееше така, че никой не можеше да чуе друг глас. Въпреки това сигналната свирка успя да разцепи грохота. Това бе сигнал за спиране и за заравяне в снега. Разгърнаха с мъка големите завивки от бизонова кожа под напора на бурята. Всеки си взе по шепа храна в малки кесии. Завиха момчетата и момичетата под бизоновите чергила така, че те се скриха напълно. Децата се сгушиха едно до друго в мрака. Светкавичен облак усещаше до себе си своята приятелка Гущерчето и чуваше шушукането на Мечите момчета с малкото мече, което бе покрито заедно с тях. Уинона, Унчида и Монгшонгша се заровиха до децата. Бойците нямаха право да се скрият под чергилата. Те трябваше да останат прави, да залостят здраво дългите си копия в снега и да дежурят, докато трае снежната виелица. След като тя утихнеше, те щяха да разберат по копията къде лежат заринати жените и децата, тъй като навеяните преспи променяха изцяло лицето на местността.

На Светкавичен облак, Гущерчето и Мечите момчета им беше меко и топло под прикритото от вятъра скривалище. Те си мислеха за вожда и за бойците, които стояха под напора на ледената буря. Но макар че мислеха за останалите отвън бойци, очите им все пак се затвориха. Бяха толкова изнурени, че заспаха веднага сред пълната тишина, която ги бе обгърнала заедно със снега. Спаха така дълбоко, че не знаеха колко време бе минало, когато ги разбудиха. Мъжете отринаха снега и отметнаха завивките и те отново вдъхнаха студения въздух. Очите им запремигваха на дневната светлина към светлосивото небе. Около тях се бяха образували нови планини от сняг и бели долове… Кучетата залаяха и започнаха да се разравят от снега. Мъжете и жените се заеха да отринат снега от земята, за да могат мустангите да попасат малко. Но това бе отчаяна и трудна работа. Който имаше силни очи, забелязваше в далечината движещи се точки: беше голяма глутница вълци. Това не предвещаваше нищо добро за идващата нощ. Установен бивак можеше да се защищава срещу вълците, но да се предпази пътуващият керван от зверовете, беше трудна работа. Момчетата и момичетата наблюдаваха как вождът даде разпорежданията си и как най-добрите ловци веднага тръгнаха, за да избият опасната глутница. Жалко, че Тобиас не беше тук. Той бе познат надлъж и нашир като добър ловец на вълци. Ловното име, което бе получил някога на канадската граница — Шеф дьо Лу, Вожда на вълците, отново оживя устата на бойците. Сега те често го наричаха и „Шунктокеча“ което означаваше на собствения им език „вълк“.