Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Значи не сте сигурни в победата?!
— Аз съм. Но никога нещо не е свършило, преди да свърши наистина. Затова да не слагаме тенджерата, докато гъбите са в гората.
Радослав замислено се втренчи в езерцето, образувало се в основата на сталактона и приютило водните капчици, изпълнили вече своя кратък рефрен в общата мелодия на пеещото фонтанче.
— Иване… Ако бях казал пред Тинга, че съм невинен…?
— С това щеше да приключи всичко. Щом не се чувстваш виновен… Ама сега, бате, ти официално, така да се каже, си приет като един от нас.
— Натурализиран змей — усмихна се тъжно човекът.
Крилан се опули, а гърлото му заклокочи като вулкан. Дичо го изгледа повече от подозрително.
— Кикотиш ли се, бе?
— Не! — изгърмя шарканът. — Направо се хиля!
Уруруйчето се отдръпна на безопасно разстояние, докато змеят бълваше варварски звуци и се превиваше с цялото си тяло. Опашката му заудря пода, който така закънтя, все едно му пригласяше.
— Ау, колко смешно. Разбира ти чутурата бронирана от майтапи…
— Ха-ха-ха, ухи-хи-хи, оу, не мога!
Радослав го наблюдаваше начумерено.
— Насмя ли се бе, гущер? Какво толкова казах!
— Не, не, добре го каза… ха-ха, никога не би ми хрумнало… Не, екстра е, наистина бомба. Не ти се подигравам. Пък и вярно си „натурализиран“, щом почваш да губиш чувство за хумор.
— Такъв съм си от малък! — тросна се Дичо.
— Не се сърди. Май ставаш взе по-„натурализиран“, ха-ха, и дупе да ти е яко. Имаш ли братя, сестри?
— Не…
— Сега вече имаш! Милиони на брой. Трябваше да ти кажа „Честито“ още одеве, в самия момент.
— Съдът ме нарече „побратим“.
— Точно за това тънко намеквам.
Все още смръщен, Радослав се опита да размишлява:
— Ами…
— Не — изпревари въпроса Крилан. — Съдебните решения са единственото нещо, което задължава ВСИЧКИ. Във връзка с това ти обръщам особено внимание върху следното — мисли какво обещаваш, защото може да задължиш всеки друг шаркан да изпълни твоята дума. Съдбата е в твоите си ръце, Радо. Не си на изпит обаче. Макар че, ще е добре да се държиш подобаващо.
— Из-изненадан съм.
— И аз, ама мъничко. Следваше да се очаква. Особено след като се съгласи да те съдят.
— Ами ако някой оспори това… мое приобщаване?
— Ще трябва да събере сериозни доказателства против теб. Но на практика е невъзможно. Имаше шейсет и седем хиляди присъстващи, от тях видях няколкостотин Мъдреци, а даже и двама Премъдри. Дори да се издъниш, пак няма да се отречем от теб. По-скоро ще те предизвикат на съдебен дуел и ще те убият, но никога няма да кажат — този не е от нашите!
— Леле… — Дичо се надигна и направи няколко крачки напред-назад.
— Не се възгордявай.
— Далеч съм от това.
— Заслугата е най-вече на Верена. На нейната обич към теб. Тя е така да се каже известна личност. Много ѝ се радваха, когато се намери. Дааа, тежка корона ти сложиха. Ще я изтраеш. Убеден съм. Седни де, седни. Множко ти дойде.
— Тая вода за пиене става ли?
— Естествено.
Радослав мушна глава в шадравана, с което обърка и разстрои мелодията.
— Много ми се ще да я видя час по-скоро… — рече жално, когато се върна обратно при събеседника си.
Крилан му подаде пешкир.
— Дръж. Окапа си ризата. Хайде, бъди послушен де.
— Ъхъ.
— След като прие изпитанието, редно е да не се виждаш с нея. Може и да пренебрегнеш традицията, никой не ще и помисли да те укори, обаче…
— Ясно. Плюя си в лицето.
Змеят ловко запрати кърпата към една от нишите отсреща в стената.
— За изпитанието ли си мислиш?… — попита го тихо.
Дичо скочи и закръстосва всекидневната. Определено не го свърташе.
— Мисля, да, мисля. През цялото време, даже докато говорихме за други работи… Какво трябва да е то?
— Имаш деветнайсет часа и половина да измислиш.
Зашета още по-бързо. Сетне се закова насред крачка и се втренчи в Крилан:
— Дай някаква идея!
— Хм. Помисли за нещо полезно.
— Нещо полезно, нещо полезно… нещо полезно. Не мога да мисля!
Змеят се престори, че е смутен:
— Аз пък се сетих, че съм забравил да ти обадя добра новина…
Радослав хищно го изгледа и разду ноздри.
— Имам писмо за теб — заряза шеговития тон шарканът. Нямаше нужда да уточнява от кого.
Очите на госта му съвсем буквално светнаха, а ризата му се надигна от наежените люспи.
— Давай!