Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Как! Капитан Епиван ли? Мъж и половина, не може да се отрече!
Когато го срещнеха, жените тръсваха незабележимо глава по много особен начин, като че ли трепваха свенливо, като че ли се чувствуваха безсилни или разсъблечени пред него. Те навеждаха леко глави, по устните им пробягваше усмивка, много им се искаше да ги погледне, да ги хареса. Когато някой другар се разхождаше с него, никога не пропускаше да промърмори завистливо всеки път, щом забележеше тази женска хитрина:
— Върви му на този дявол Епиван!
Между платените жени в града се водеше истинска борба, надпреварваха се коя ще го спечели. Те се тълпяха всички в пет часа, офицерския час, на булевард Боалдийо и влачеха две по две дългите си рокли от единия до другия край на движението, а капитаните и майорите, също двама по двама, влачеха сабите си по тротоара, преди да влязат в кафенето.
И ето че една вечер хубавата Ирма, любовница, както се говореше, на господин Тамплие-Папон, богатия манифактурист, спря файтона си пред кафене „Комеди“, слезе и се отби уж да купи хартия или да поръча визитни картички при гравьора господин Полар, само и само за да мине пред офицерските маси и да хвърли на капитан Епиван един поглед, който сякаш казваше: „Когато обичате!“ — и при това така недвусмислено, че полковник Прюн, който пиеш зелен ликьор с подполковника, не можа да се въздържи и процеди през зъби:
— Ах, мръсник! Върви му на тоя мошеник!
Думите на полковника се предадоха от уста на уста и капитан Епиван, развълнуван от одобрението на началството, мина на другия ден в парадно облекло, и то няколко пъти, под прозорците на хубавицата.
Тя го видя, показа се, усмихна се.
Същата вечер той стана неин любовник.
Те се показваха публично, открито манифестираха връзката си, излагаха се взаимно, горди и двамата с подобно приключение.
В града се говореше само за любовната връзка на хубавата Ирма и офицера. Единствен господин Тамплие-Папон не се съмняваше в нищо.
Капитан Епиван сияеше от тщеславие. Всеки миг повтаряше: „Ирма ей сега ми каза. — Ирма ми казваше снощи. Вчера, като вечерях с Ирма…“
Повече от година той разхождаше навред, излагаше на показ и развяваше из Руан тази любов, като отнето от противника знаме. Чувствуваше се по-добре поставен благодарение на тази победа, достоен за завист, по-уверен в бъдещето, по-сигурен, че ще получи тъй силно желания кръст за храброст, защото всички погледи бяха приковани в него, а достатъчно е да изпъкнеш малко повече от другите, за да не те забравят.
Но войната избухна и полкът на капитана бе изпратен още през първите дни на границата. Сбогуването бе много трогателно. То продължи цяла нощ.
Сабя, червени панталони, кепе, хусарски мундир се бяха свлекли от стола и лежаха на земята; рокли, фусти, копринени чорапи също се търкаляха заедно с униформата в пълен безпорядък на килима — стаята бе разтурена като след сражение. С разпуснати коси, обезумяла от скръб, Ирма бе увиснала на шията на офицера. Тя го прегръщаше, после го пускаше, търкаляше се по земята, събаряше мебелите, скубеше ресните на креслата, хапеше краката им, а капитанът, силно развълнуван, но несръчен в утешенията, само повтаряше:
— Ирма, мъничка Ирма. Няма що, налага се.
И от време на време изтриваше с върха на пръста си някоя сълза, която се набираше в ъгъла на окото му.
Разделиха се призори. Тя придружи с файтон любимия си чак до първия етап и го целуна една ли не пред целия полк в момента на раздялата. Другарите му намериха, че това бе твърде мило, твърде пристойно, твърде достойно и стиснаха ръката на капитана с думите:
— Щастливец! Прекрасно сърце има тази девойка!
Те действително виждаха в тази постъпка нещо патриотично.
Полкът бе подложен на голямо изпитание през войната. Капитанът се държа геройски и получи най-сетне кръст за храброст, а щом войната свърши, той се върна в гарнизона на Руан.
Веднага щом се върна, попита за Ирма, но никой не можа да му каже нищо определено.
Според едни тя се бе забавлявала с пруския генерален щаб.
Според други бе се оттеглила при родителите си, земеделски стопани в околностите на Ивто.
Той даже изпрати ординареца си в кметството, за да прегледа регистрите на умрелите. Името на неговата възлюблена не беше между тях.
И капитанът изпита голяма скръб, която проявяваше открито. Той дори приписваше на врага своето нещастие, смяташе, че прусаците, които бяха окупирали Руан, бяха виновни за изчезването на младата жена и заявяваше:
— Те ще ми платят, мизерниците, в следващата война!
Но една сутрин, тъкмо когато влизаше в трапезарията за обед, някакъв човек, старец, облечен в блуза, с каскет на глава, му подаде един плик. Той го отвори и прочете: