Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
На картините всичко изглеждаше прекрасно. Видях една такава — слънце, красота, орехови дървета и ягоди; а зад тях, съвсем наблизо — на плюнка разстояние, — високи планини, покрити със сняг. Просто очи да не откъснеш!
Само да намерим работа, тогава всичко ще се нареди. Зимата там не е студена. Децата няма да измръзнат, докато стигнат до училището. Непременно ще пратя моите да се учат. Аз мога да чета, но нито ми се ще, нито имам навик да върша това.
А понякога някой излизаше от палатката си с китара. Сядаше на сандък край входа й и хората от целия лагер бавно се стичаха към него, сякаш нещо ги притегляше натам. Мнозина дрънкат на китара, но този, изглежда, е по-голям майстор. Ето, слушайте! Акордите са звучни, а мелодията се лее отмерено като леки стъпки. Едрите, мазолести пръсти шареха по струните. Човекът свиреше и хората бавно се стичаха към него от всички краища на лагера. Накрая пръстенът около него се затваряше и той запяваше: „Памукът е десет цента, а месото четирийсет“. Слушателите, заобиколили изпълнителя, тихо пригласяха. Той пееше: „Ах, девойки, защо си стрижете косите?“ И слушателите му пригласяха. Той запяваше: „Напускам стария Тексас“ — мрачна песен, която са пели още преди идването на испанците43, само че тогава думите й са били индиански.
И това обединяваше хората, те ставаха едно цяло и в мрака погледите им бяха вглъбени, мислите се носеха назад и тяхната печал беше като отдих, като сън. Китаристът пееше блуса „Макалистър“, а после — за да угоди на по-старите — химна „Господ ме призова при себе си“. Музиката приспиваше децата, те се прибираха в палатките да си легнат, но пеенето звучеше и в сънищата им.
Накрая китаристът ставаше, прозявайки се.
Лека нощ на всички, казваше той.
И му отговаряха с шепот: лека нощ.
И на всеки му се искаше да свири на китара, това е тъй приятно! Хората се прибираха да спят и лагерът стихваше. И над палатките почваха да прелитат кукумявки, в далечината се обаждаха койоти, а поровете — злите, нахални порове — се промъкваха в самия лагер и тършуваха навсякъде за храна.
Нощта отминаваше и веднага щом съмнеше, жените излизаха от палатките, запалваха огньове и слагаха кафето да се свари. Излизаха и мъжете и тихо разговаряха помежду си в утринната дрезгавина.
Когато прекосиш река Колорадо, отвъд започва пустиня — говореха си те. Навлезеш ли в нея, отваряй си очите на четири. Иначе не можеш се измъкна оттам. Във всеки случай си вземи повечко вода.
Аз ще тръгна през пустинята нощем.
Аз също. Тя може да умори всекиго.
Закуската завършваше бърже, миеха се съдините, разваляха се палатките. Всички бързаха по-скоро да потеглят. И когато слънцето се покажете над хоризонта, на мястото, където бе лагерът, вече нямаше нищо, само тук-таме се валяха останки от нощуването. Но мястото на лагера беше готово да приеме на следната нощ новия свят.
А колите на преселниците като буболечки пълзяха по пътя и тясната лента на бетона се губеше напред в безкрая.
Осемнадесета глава
Джоудови бавно се движеха на запад из планините на Ню Мексико, край върховете и пирамидалните възвишения на скалистата местност. Те се изкачиха във високата Аризона и през един прорез между канарите погледнаха надолу към Пейнтед Дезърт44. Граничният чиновник ги спря.
— Къде отивате?
— В Калифорния — отговори Том.
— Колко време смятате да стоите в Аризона?
— Само ще преминем през нея.
— Растения карате ли с вас?
— Не.
— Трябва все пак да прегледам багажа.
— Казвам ви, че нямаме никакви растения.
Чиновникът залепи на предното стъкло на камиона малко етикетче.
— Добре. Карайте, но не се задържайте по пътя.
— Нямаме такива намерения.
Те се изкачваха ту по един склон, ту по друг, а по тези склонове растяха ниски криви дървета. Холбрук, Джоузеф, Уинслоу. Оттам нататък дърветата станаха високи и като преодоляваха стръмнините нагоре, двете коли оставяха след себе си кълба дим. И ето, стигнаха Флагстаф — най-високата точка. От Флагстаф пътят започна да слиза надолу, губейки се в далечината, спускайки се от едно плато в друго. Вода рядко се срещаше, трябваше да я купуват по за десет-петнадесет цента галонът. Слънцето изсмукваше всичката влага от сухата, скалиста местност. Напред се очертаваха острите зъбери на планините — западният масив на Аризона. Сега двете семейства се спасяваха с бягство от слънцето и сушата. Те не спаха цяла нощ и навлязоха в планините. Изкачваха се сред зъбести масиви и мътните фарове на двете коли хвърляха трептящи кръгове светлина върху стените от сив камък, издигащи се от двете страни на пътя. Преминаха билото в мрака и почнаха бавно да се спускат в късната нощ по скалистите дебри на Оутман; а на разсъмване видяха пред себе си река Колорадо. Те достигнаха Топок и постояха до моста, където чиновникът махна етикетчето от предното стъкло. После преминаха моста и се озоваха сред камениста пустиня. И въпреки смъртната умора и утринната жега, която растеше непрекъснато, те спряха.
43
Преди идването на испанците — първите европейци на територията на Тексас са били испанците (първата половина на XVI в.). Коренно население са индианските племена команчи, апачи и др. Американците се появяват в Тексас в началото на XIX в. През 1845 г. щатът Тексас влиза в САЩ.
44
Пейнтед Дезърт (букв. „нарисуваната пустиня“) — живописен район в Аризона на изток от р. Колорадо.