Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Какво ни разправяха за порочната конкуренция на системата за печалба, където всеки човек трябва да се състезава за това кой ще свърши по-добре работата? Порочно, нали? Е, трябваше да видят какво е, когато всички се състезавахме помежду си кой ще свърши работата възможно най-зле. Няма по-сигурен начин да разрушиш един човек от това да го насилиш да цели да не постига най-доброто, на което е способен, да се бори да върши работата си зле, ден след ден. Това ще го довърши по-бързо от пиенето, безцелността или бандитският живот. Но нямаше какво друго да правим, освен да се преструваме на неспособни. Единственото обвинение, от което се бояхме, беше да заподозрат, че сме способни. Способността беше като ипотека върху теб, която никога не можеш да платиш. А и за какво да работим? Знаехме, че ще ни дадат минималната милостиня така или иначе, независимо дали работим или не, „издръжката за дом и храна“, така я наричаха, а освен нея нямахме шанс да получим друго, независимо колко усилено се опитваме. Не можехме да разчитаме да си купим нов кат дрехи следващата година — можеше да ни дадат „издръжка за дрехи“, но можеше и да не ни дадат, в зависимост от това дали някой не си е счупил крака, не се нуждае от операция или не е родил повече бебета. А ако няма достатъчно пари за нови костюми на всички, не можеш и ти да получиш.
Имаше един човек, който беше работил усилено през целия си живот, защото винаги беше искал да изпрати сина си в колеж. Е, момчето завърши гимназия през втората година на плана, но „семейството“ не пожела да даде на бащата „издръжка“ за колеж. Казваха, че синът му не може да отиде в колеж, докато няма достатъчно, за да могат синовете на всички да отидат в колеж, и че първо трябва да изпратим децата на всички в гимназия, а ние нямахме достатъчно дори и за това. Бащата умря на следващата година при сбиване с ножове в някаква кръчма, за което нямаше особена причина — такива сбивания започнаха да се случват през цялото време.
Имаше и един възрастен тип, вдовец без роднини, който имаше едно-единствено хоби: грамофонни записи. Май това беше единственото, което беше взел от живота. По едно време не се хранеше редовно, само за да си купи някой нов запис на класическа музика. Е, не му дадоха никаква „издръжка“ за записи — „личен лукс“, така им викаха. А на същото събрание Мили Буш, нечия дъщеричка, злобно, грозно осемгодишно хлапе, получи чифт златни скоби за щръкналите си зъби — това било „медицинска нужда“, защото психологът на персонала казал, че горкото дете ще получи комплекс за малоценност, ако не й се изправят зъбите. Старецът, който обичаше музиката, се пропи. Така се пропи, че вече никой не го видя напълно трезвен. Но изглежда е имало нещо, което така или иначе не е могъл да забрави. Една нощ ходел, залитайки по улицата, видял Мили Буш, размахал юмрук и избил зъбите й. Всичките, до един.
Разбира се, всички се пропивахме, някои повече, други по-малко. Не питайте откъде взимахме пари за това. Когато всички прилични удоволствия са забранени, винаги можете да си доставите порочните. Не разбиваш бакалии след мръкване, не пребъркваш джобовете на другарите си, за да си купиш симфонии или въдица, но ако е за да се напиеш като пън и да забравиш — става. Въдици? Ловни пушки? Фотоапарати? Хобита? Нямаше „издръжка за забавление“ за никого. „Забавлението“ беше първото нещо, което отмениха. Не трябва ли винаги да те е срам да възразяваш, когато някой иска от теб да се откажеш от нещо, което ти доставя удоволствие? Дори и „издръжката за тютюн“ беше орязана до две кутии цигари на месец — и това, разправяха, било защото парите трябвало да отидат във фонда за мляко на бебетата. Бебетата бяха единствената стока, която произвеждахме безотказно, като количеството порасна и продължи да расте, май защото хората нямаха какво друго да правят, а и защото не трябваше да полагат грижи, бебетата не бяха техен товар, а на „семейството“. Всъщност най-добрият шанс за увеличение на заплатата и за това да дишаш по-леко за малко бяха „детските надбавки“. Или това, или тежко заболяване.
Не ни отне много време, за да разберем как работи всичко. Всеки, който се опитваше да играе честно, трябваше да се откаже от всичко. Губеше вкуса си към всякакви удоволствия, беше му гадно да изпуши тютюн за няколко стотинки или да дъвче дъвка, от притеснение, че някой има по-голяма нужда от тези стотинки. Беше го срам от всяка хапка, която поглъща, чудейки се чии уморени нощи допълнителна работа са я платили, със съзнанието, че храната не му принадлежи по право, с нещастното желание да бъде мамен, вместо да мами, да бъде нещастник, но не и кръвопиец. Нямаше да се ожени, нямаше да помага на своите у дома, нямаше да поставя допълнителен товар на плещите на „семейството“. Освен това, ако още му беше останало чувство на отговорност, нямаше да се жени или да създава деца, понеже не можеше да планира, да обещава или да разчита на каквото и да е. Но некадърниците и безотговорните бяха на първа линия. Хранеха бебета, забъркваха момичета в неприятности, мъкнеха всеки безполезен роднина от цялата страна, всяка неомъжена бременна сестра, за допълнителна „издръжка за инвалидност“, взимаха повече болнични, отколкото всеки доктор можеше да оспори, съсипваха дрехите си, мебелите, домовете си, какво пък, нали „семейството“ плаща! Изнамираха повече начини да изпаднат в „нужда“, отколкото ние, останалите, можехме да си въобразим — развиха специална способност за това, която всъщност беше и единствената тяхна способност.