Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

— Скитам из страната вече шест месеца, не, май са повече, почти година, вече не знам. Повечето работа беше за по ден-два. Най-вече във ферми. Но вече няма полза. Знам как те гледат фермерите — не обичат да виждат човек, който умира от глад, но и те са на стъпка от гладната смърт, нямат работа, нямат храна, и каквото са спестили, ако не го приберат бирниците, го прибират бандитите — знаете, бандите, които бродят из цялата страна, дето им викат дезертьори.

— Мислиш ли, че на запад е по-добре?

— Не. Не мисля.

— Тогава защо отиваш там?

— Защото не съм опитвал преди. Това е единствената останала възможност. Място, на което да отида. Просто да продължа да се движа… Знаете ли — внезапно добави той, — не мисля, че ще има някаква полза. Но на изток не може да се прави нищо, освен да седя до някоя ограда и да чакам да умра. Не мисля, че би ме притеснило много умирането. Знам, че ще бъде много по-лесно. Само си мисля, че е грях да седиш и да оставиш живота си да си отиде, без дори да се опиташ да го спасиш.

Тя се сети изведнъж за онези модерни, заразени от колежите паразити, които добиваха отвратителното изражение на престорената и морална праведност всеки път, когато произнасяха стандартните баналности за грижата си за благото на другите. Последното изречение на скитника беше едно от най-дълбоко моралните твърдения, които тя някога беше чувала, но човекът не го знаеше, беше го казал с безстрастния си, угаснал глас, просто, сухо, като обикновен факт.

— От коя част на страната идваш? — попита тя.

— Уисконсин — отговори той.

Сервитьорът влезе, носейки вечерята. Той сложи масата и вежливо придърпа два стола, без да показва учудване от същността на обстоятелствата. Тя погледна масата — помисли си, че великолепието на свят, в който хората могат да си позволят времето и лесната грижа за такива неща като колосаните покривки и подрънкващите кубчета лед, предлагани на пътниците заедно с храната им на цена от няколко долара, е остатък от една епоха, когато да поддържаш живота си не е било престъпление, а храната не е била състезание със смъртта — останка, която щеше скоро да изчезне, като бялата бензиностанция на ръба на плевелите на джунглата.

Тя забеляза, че скитникът, който беше изгубил сили да стои прав, не беше изгубил уважението си към нещата, изложени пред него. Не се нахвърли върху храната, бореше се да запази движенията си бавни, да разгъне кърпата си, да вземе вилицата си в същото темпо като нея, с трепереща ръка, сякаш още знаеше, че това, независимо какви унижения са им наложени, е правилното човешко поведение.

— Къде работехте едно време? — попита тя, след като сервитьорът си тръгна. — Във фабрика, нали?

— Да, госпожо.

— Какъв беше занаятът ви?

— Старши стругар.

— Къде работихте последно?

— В Колорадо, госпожо. За фабриката за автомобили „Хамънд“.