Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— О…!
— Госпожо?
— Не, нищо. Дълго ли работихте там?
— Не, госпожо. Само две седмици.
— Как така?
— Ами бях чакал цяла година, висях из Колорадо, само за да получа тази работа. И те си имаха списък с чакащи във фабриката на Хамънд, само дето не вървяха по приятелска линия или по старшинство, а се интересуваха от професионалната биография на човека. Моята беше добра. Но две седмици, след като получих работата, Лорънс Хамънд напусна. Напусна и изчезна. Затвориха фабриката. След това се появи граждански комитет, който я отвори отново. Извикаха ме обратно. Но всичко трая само пет дни. Започнаха уволнения заради липсата на работа, почти веднага. Назначен последен, трябваше да си ходя. Чух, че гражданският комитет е издържал около три месеца. Затвориха завода завинаги.
— Къде си работил преди това?
— Почти във всеки град на изток, госпожо. Но никога за повече от месец-два. Заводите затваряха непрекъснато.
— И това е ставало на всяка твоя работа?
Той я погледна така, сякаш разбираше въпроса й.
— Не, госпожо — отговори той и за пръв път тя долови лек оттенък на гордост в гласа му. — Задържах се на първата си работа двайсет години. Не на една и съща работа, но бях на едно и също място, стигнах до началник на цех. Това беше преди дванайсет години. Тогава собственикът на фабриката почина, наследниците му я поеха и я изравниха със земята. Времената бяха лоши тогава, но именно оттогава насам нещата започнаха да се разпадат навсякъде, все по-бързо и по-бързо. Оттогава изглежда, че накъдето и да се обърна — мястото се разрушава и загива. Първо си мислехме, че това е само в един или друг щат. Много от нас мислеха, че Колорадо ще издържи. Но и той рухна. Каквото и да пипнех, каквото и да опитвах — разпадаше се. Накъдето и да погледнех — работата спираше, фабриките спираха, машините спираха… — той добави бавно, с шепот, сякаш виждаше някакъв таен свой страх: — … двигателите… спираха.
Гласът му се издигна:
— О, Боже, кой е… — и спря.
— … Джон Голт? — попита тя.
— Да — отговори той и поклати глава, сякаш за да прогони някакво видение, — само дето аз не обичам да казвам това.
— И аз не обичам. Ще ми се да знаех защо го казват и откъде е тръгнало.
— Това е, госпожо. От това ме е страх. Може и от мен да е тръгнало.
— Какво?
— От мен или от шест хиляди като мен. Може ние да сме го започнали. Май така стана. Дано да греша.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами в онази фабрика, където работих двайсет години, стана нещо. Беше когато старецът умря и наследниците му поеха работата. Бяха трима, двама сина и една дъщеря, и въведоха нов план за управление на завода. Позволиха ни и на нас да гласуваме, и всички — почти всички — гласувахме за него. Не знаехме. Мислехме, че е добър. Не, не е вярно. Мислехме, че трябва да мислим, че е добър. Планът беше всеки във фабриката да работи според способностите си, а да му се плаща според нуждите му. Ние… какво има, госпожо? Защо гледате така?
— Какво беше името на фабриката? — попита тя, а гласът й едва се чуваше.
— Фабрика за двигатели „Двайсети век“, госпожо, в Старнсвил, Уисконсин.
— Продължавай.
— Гласувахме за този план на едно голямо събрание, на което присъствахме всички, шест хиляди души, всеки, който работеше във фабриката. Наследниците на Старнс произнасяха дълги речи за него, не беше много ясно, но никой не задаваше въпроси. Никой от нас не знаеше как ще проработи планът, но всички си мислеха, че съседът до тях знае. А ако някой от нас се е съмнявал, накараха го да се почувства виновен и да си мълчи — защото изглеждаше така, сякаш всеки, който се противопостави на плана, е убиец на деца по сърце и е по-низш от човешко същество. Казаха ни, че този план ще постигне благороден идеал. А ние как да си помислим нещо друго? Нали сме го чували цял живот — и от родителите си, и от учителите, и от министрите, и от всеки вестник, който някога сме чели, от всеки филм и всяка публична реч? Не са ли ни казвали винаги, че това е честно и справедливо? Е, може би има някакво извинение за онова, което направихме на събранието. И все пак ние гласувахме за плана, и онова, което получихме, си го заслужихме напълно. Знаете ли, госпожо, ние сме белязани хора — тези от нас, които преживяха четирите години на плана във фабриката „Двайсети век“. Знаете ли как изглежда адът? Като зло — просто, голо, самодоволно зло, нали? Е, тъкмо това видяхме и помогнахме да се построи, и мисля, че сме прокълнати, всеки един от нас, и може би никога няма да ни се прости…