Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

Знаете ли как работеше планът и какво причини на хората? Опитайте се да сипвате вода в резервоар, на дъното на който има тръба, която го източва по-бързо, отколкото вие наливате, и с всяка ваша кофа тръбата се разширява с един инч, и колкото повече работите, толкова повече се иска от вас, стоите и наливате кофа след кофа четирийсет часа седмично, после четирийсет и осем, после петдесет и шест — за обяда на съседа си, за операцията на жена му, за шарката на детето му, за инвалидната количка на майка му, за ризата на чичо му, за училището на племенника му, за бебето на съседите, за бебето, което предстои да се роди, за всеки един около вас, защото те имат право да получат всичко, от пелени до изкуствени зъби, а вие трябва да работите, от изгрев до залез, месец след месец, година след година, и да не можете да покажете нищо като резултат, освен потта си, да гледате единствено тяхното удоволствие, през целия си живот, без почивка, без надежда, без край… От всекиго според способностите, всекиму — според потребностите…

Всички сме едно голямо семейство, казваха те, всички сме заедно в това. Но не всички работят с ацетиленова горелка десет часа на ден — заедно, и не получават колики — заедно. Кой преценява чии способности и чии нужди са на първо място? Когато всичко е в едно гърне, не можеш да позволиш на всеки да решава какви са нуждите му, нали? Ако го направиш, може да реши, че има нужда от яхта, и ако трябва да се водиш само от чувствата му, той току-виж го доказал. Защо не? Ако не е правилно аз да имам кола, докато не се поболея от работа, за да изкарам кола за всеки безделник и всеки дивак по земята, защо да не може да поиска и яхта от мен, ако все още имам достатъчно способности, за да не рухна? Не? Не може ли? Тогава защо да може да иска да не слагам сметана в кафето си, докато не смени тапетите във всекидневната си?… Както и да е, беше решено, че никой няма право да преценява собствените си нужди или способности. Гласувахме за това. Да, госпожо, гласувахме на открити събрания, два пъти годишно. Как иначе можеше да се направи? Можете ли да си представите какво се случваше на такива събрания? Трябваше ни само едно събрание, за да открием, че сме станали просяци — прогнили, мрънкащи, сополиви просяци, всичките, защото никой не можеше да изиска заплатата си като справедливо заслужена, нямаше права, нямаше заслуги, работата му не му принадлежеше, принадлежеше на „семейството“, а те не му дължаха нищо в замяна, така че единствената му претенция към тях беше неговата „нужда“, така че трябваше да проси публично облекчение на нуждите си, като всеки въшлив лентяй, да изброява всичките си проблеми и нещастия, чак до кърпените си гащи и главоболията на жена си, с надеждата, че „семейството“ ще му подхвърли милостиня. Трябваше да изброява нещастия, защото именно нещастията, а не работата, бяха станали разменна монета в нашето царство, така че това се превръщаше в състезание между шест хиляди просяка, всеки от които твърдеше, че неговата нужда е по-страшна от тази на брат му. Как иначе можеше да стане? Можете ли да си представите какво стана, кои хора мълчаха и се чувстваха засрамени, и кои си тръгнаха с джакпота?