Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Имаше ли някаква причина този ужас да бъде проповядван от някого? Имаше ли някой, който да извлече някаква печалба от него? Имаше. Наследниците на Старнс. Надявам се да не ми припомняте, че са пожертвали цяло състояние и са ни дали фабриката като подарък. И от това бяхме заблудени. Да, дадоха ни фабриката. Но печалбата, госпожо, зависи от това какво преследваш. А никакви пари на света не могат да купят онова, което преследваха наследниците на Старнс. Парите са твърде чисти и невинни за това.
Ерик Старнс, най-младият, беше една медуза, която нямаше куража да преследва каквото и да е. Накара да го изберем за директор на отдела по връзки с обществеността, който не вършеше нищо, само дето имаше персонал, за да не върши нищо, така че дори не трябваше да си дава зор да се мотае в кабинета. Заплатата, която получаваше — не бива да я наричам „заплата“, никой от нас не получаваше „заплата“; милостинята, която му бяха гласували, беше доста скромна, около десет пъти по-голяма от онова, което получавах аз, но пак не беше много. Ерик не се интересуваше от пари — така или иначе не знаеше какво да прави с тях. Прекарваше си времето да виси заедно с нас и да ни показва колко е дружелюбен и демократичен. Май искаше да го обичат. Начинът, по който го постигаше, беше като ни напомня непрекъснато, че ни е дал фабриката. Не можехме да го търпим.
Джералд Старнс беше директор производство. Така и не научихме какъв е размерът на комисионата — така де, издръжката му. Трябваше цял екип счетоводители, за да го установят, и цял екип от инженери, за да разберат как се излива, пряко или непряко, в кабинета му. Уж нищо от това не беше за него — беше за фирмени разходи. Джералд имаше три коли, четири секретарки, пет телефона и често организираше такива приеми с шампанско и хайвер, каквито никой от магнатите-данъкоплатци в страната не можеше да си позволи. За една година похарчи повече пари, отколкото баща му беше направил като печалба през последните две години от живота си. Намерихме сто фунта — сто фунта, претеглихме ги — списания в кабинета на Джералд, пълни със статии за нашата фабрика и благородния ни план — с големи снимки на Джералд Старнс, — които го наричаха велик социален кръстоносец. Джералд обичаше да идва в цеховете нощем, облечен официално, с блестящи диамантени копчета за ръкавели, големи колкото монета, и да ръси пепел от пурата си навсякъде. Всеки евтин фукльо, който може да парадира единствено с парите си, е достатъчно зло, само дето той не се церемони особено и можеш да го зяпаш с отворена уста или не, както искаш, и най-често не го правиш. Но когато копеле като Джералд Старнс организира сценки и продължава да декламира, че не се интересува от материално богатство, че само служи на „семейството“, че цялата пищност не е заради него, а заради нас и за общото благо, защото е необходимо да поддържаме престижа на компанията и на благородния план в очите на обществеността — тогава се научаваш да мразиш това същество така, както никога не си мразил човек.
— Но сестра му Айви беше още по-лоша. Тя наистина не се интересуваше от материалното богатство. Издръжката, която получаваше, не беше по-голяма от нашата, и тя се мотаеше наоколо с някакви подобни на чехли обувки и мърляви рокли, само за да ни покаже колко е себеотрицателна. Тя беше директор по разпределението. Тя отговаряше за нуждите ни. Тъкмо тя ни държеше за гърлата. Разбира се, разпределението трябваше уж да се решава чрез гласуване, с гласа на хората. Но когато хората са шест хиляди ревящи гърла, които се опитват да решават без критерий, разбирателство или разсъдък, когато играта няма правила и всеки може да поиска всичко, но няма право на нищо, когато всеки контролира живота на всички, освен своя собствен, тогава става така, че гласът на хората е Айви Старнс. В края на втората година ние захвърлихме преструвката със „семейните събрания“ в името на „ефективното производство и пестенето на време“, защото едно събрание траеше по десет дни — и всички искания за нужди просто се изпращаха в кабинета на госпожица Старнс. Не, не ги изпращахме. Трябваше да й бъдат изказвани лично от всеки молител. След това тя правеше списък за разпределение, който ни четеше, за да го одобрим с гласуване, на събрание, което траеше три четвърти час. Одобрявахме го. Имаше предвидени десет минути за обсъждане и възражения. Не правехме възражения. Вече се бяхме научили. Никой не може да раздели прихода на една фабрика между хиляди хора без някакъв вид мярка, която да определя стойността им. Нейната мярка беше блюдолизничеството. Себеотрицателна ли? По времето на баща й и всичките му пари нямаше да му дадат възможност да говори и на най-въшливия си блюдолизец по този начин и да му се размине. А тя говореше така на най-кадърните ни работници и на техните жени. Имаше светли, рибешки очи, студени и мъртви. И ако някога поискате да видите чистото зло, трябва да видите как проблясваха тези очи, когато наблюдаваше някой, който някога си е позволил да й отговори, а сега е чул името си в списъка на хората, които получават само основната милостиня. И когато видите това, разбирате истинския мотив на всеки човек, който проповядва лозунга „от всекиго според способностите, всекиму според потребностите“.