Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Господ да ни е на помощ, госпожо! Разбирате ли какво видяхме? Видяхме как ни беше даден закон, по който да живеем, наричаха го морален закон, който наказваше тези, които го спазваха, само защото го спазват. Колкото повече се опитваше човек да живее според него, толкова повече страдаше; колкото повече го избягваше, толкова по-голяма награда получаваше. Почтеността беше като инструмент, оставен на милостта на другия. Почтените плащаха, непочтените прибираха. Почтените губеха, непочтените печелеха. Колко дълго можеш да останеш добър при такъв закон за добротата? Бяхме прилични хора, когато започнахме. Нямаше много мошеници сред нас. Знаехме си работата, гордеехме се с нея и работехме за най-добрата фабрика в страната, където старият Старнс наемаше само цвета на работната сила. След година при новия план сред нас нямаше останал и един почтен човек. Това беше злото, адското зло, с което проповедниците ни плашеха, но никога не сме мислили, че ще го видим на живо. Не че планът окуражаваше неколцина копелдаци; той превръщаше свестните хора в копелета, а не можеше и да направи нещо друго — и го наричаха морален идеал!
И заради какво трябваше да работим? От любов към братята си? Какви братя? За мързеливците, некадърниците, безделниците, които виждахме навсякъде около себе си? И независимо дали те мамеха или просто бяха некомпетентни, дали не искаха или не можеха — какво значение имаше за нас? Ако бяхме обвързани с живота на нивото на тяхната негодност — фалшива или истинска, — колко още можеше да ни е грижа да издържим? Нямаше как да разберем какви са способностите им, не можехме да контролираме нуждите им, знаехме само, че сме товарни животни, които се борят слепешком на едно място, което беше полуболница, полусклад, място, в което царяха единствено неспособностите, катастрофите, болестите — ние бяхме зверове, сложени там, за да облекчат всяко нещо, което някой решеше да определи като някаква нужда.
Любов към братята си? Тогава за пръв път в живота си се научихме да мразим братята си. Започнахме да ги мразим за храната, която поглъщаха, за всяко малко удоволствие, на което се наслаждаваха, за новата риза на един, за шапката на жената на друг, за излет със семейството, за новата боя на къщата — това беше отнето от нас, бяхме платили за него с лишенията си, с отказите си, с глада си. Започнахме да се шпионираме, всеки се надяваше да хване другите, че лъжат за нуждите си, за да се ореже „издръжката“ им на следващото събрание. Започнаха да се появяват доносници, които донасяха за хората — че някой е взел контрабандно пуйка за семейството си, една неделя, и че вероятно я е платил с пари от хазарт. Започнахме да се месим в живота на другите. Предизвиквахме семейни скандали, само за да изхвърлим нечии роднини. Всеки път, когато виждахме, че някой има сериозна връзка с някое момиче, правехме живота му невъзможен. Разрушили сме много годежи. Не искахме никой да се жени, не искахме повече да изхранваме никакви деца.
Едно време празнувахме, ако на някого му се родеше бебе; събирахме пари и помагахме за сметките от болницата, ако беше притеснен в момента. Сега, ако се родеше бебе, не говорехме с родителите седмици наред. За нас бебетата бяха станали това, което са скакалците за фермерите. Едно време помагахме на човек, в чието семейство имаше тежко болен. Сега — е, ще ви разкажа само един случай. Ставаше въпрос за майката на човек, който беше с нас от петнайсет години. Тя беше една мила стара дама, весела и мъдра, познаваше всички ни по малко име и всички я харесвахме — така де, преди я харесвахме. Един ден се подхлъзнала по стълбите към мазето, паднала и си счупила таза. Знаехме какво означава това на нейната възраст. Лекарят в завода каза, че ще трябва да я пратят в болница в града за скъпо и продължително лечение. Възрастната дама умря в нощта, когато трябваше да тръгне за града. Така и не установиха причината за смъртта. Не, не знам дали е била убита. Никой не го каза. Никой не говореше за това. Знам само — и не мога да го забравя, — че съм се улавял как искам да умре. Това, да ни прости Господ, беше братството, сигурността и изобилието, които планът трябваше да постигне за нас.