Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Това беше цялата тайна. В началото не спирах да се чудя как е възможно образованите, културните, прочутите хора в света да направят такава колосална грешка и да проповядват като справедливост подобно извращение, при условие, че пет минути мислене биха им показали какво би станало, ако някой се опита да приложи на практика проповедите им. Сега знам, че не са го направили по погрешка. Грешки с подобни размери никога не се правят невинно. Ако хората защитават някаква порочна лудост, при условие, че няма как да я накарат да работи, че нямат причина, която да обясни избора им, то е защото имат причина, която не искат да кажат. А и ние не бяхме толкова невинни, когато гласувахме за този план на първото събрание. Направихме го не защото смятахме, че изтърканите глупости, които сипеха, са добри. Имахме друга причина, но глупостите ни помагаха да я скрием от съседите си и от самите себе си. Глупостите ни даваха шанса да прокараме като добродетел нещо, което иначе щяхме да се срамуваме да признаем. Сред гласувалите нямаше човек, който да не си е помислил, че при такъв замисъл той ще изтръгне печалбата от тези, които са по-способни от него. Нямаше човек, колкото и богат и умен да беше, който да не си помисли, че някой е по-богат и по-умен, и че този план ще му даде парченце от богатството и ума на по-добрия. Но докато си мислеше, че ще получи незаслужени ползи от хората над него, забравяше за хората отдолу, които също щяха да получат незаслужени ползи. Забравяше за тези под него, които щяха да се втурнат да го използват, точно както той се надяваше да използва онези над него. Работникът, който харесваше идеята, че нуждата му дава право на лимузина като тази на шефа му, забравяше, че всеки скитник и просяк на земята ще дойде да вие, че неговата нужда пък му дава право на хладилник като неговия. Това беше истинският ни мотив, когато гласувахме, това беше истината, но ние не искахме да мислим за това, така че колкото по-малко ни харесваше, толкова по-силно крещяхме за любовта си към общото благо.
Е, получихме онова, което поискахме. Когато разбрахме, че тъкмо това сме поискали, беше вече твърде късно. Бяхме в капан и нямаше къде да ходим. Най-добрите сред нас напуснаха фабриката в първата седмица на плана. Изгубихме най-добрите си инженери, управители, майстори, най-умелите си работници. Човек със самоуважение няма да се превърне в дойна крава за когото и да било. Някои от способните се опитаха да се задържат, но не можаха да го понесат още дълго. Продължихме да губим хората си, те продължаваха да бягат от фабриката като от чумна яма, докато най-накрая останаха само хората с нужди, но не и хората със способности.
А малцината от нас, които още ставаха за нещо и все пак бяха останали, бяха онези, които са били тук твърде дълго. Едно време никой не напускаше „Двайсети век“ и ние някак си не можехме да се накараме да повярваме, че това време си е отишло. След известно време не можехме да напуснем, защото никой друг работодател не искаше да ни наеме — за което не мога да ги обвинявам. Никой не искаше да има нищо общо с нас, нито един почтен човек или фирма. Всички малки магазинчета, в които пазарувахме, започнаха бързо да се изнасят от Старнсвил, докато накрая ни останаха само кръчми, зали за хазарт и разни мошеници, които ни продаваха боклуци на чудовищни цени. Издръжките продължаваха да падат, но разходите ни се качваха непрекъснато. Списъкът с нуждаещите се във фабриката ставаше все по-дълъг, докато този с клиентите се смаляваше. Имаше все по-малко и по-малко приход за разпределяне сред все повече и повече хора. Едно време казваха, че марката „Двайсети век“ е добра като белега за каратите на златото. Не знам какво са си мислили наследниците на Старнс, ако изобщо са мислили, но предполагам, че като всички социални плановици, а и като диваците, са си мислели, че марката е някакъв вълшебен знак, който върши работа с някаква вуду сила и който ще продължи да им носи богатство, както го е правил за баща им. Е, нашите клиенти започнаха да забелязват, че никога не доставяме поръчка навреме, никога не произвеждаме двигател, в който да няма нещо нередно, и вълшебният знак започна да работи обратно: хората не искаха двигатели от „Двайсети век“, дори да им ги подаряваха. Стигна се до там единствените ни клиенти да са хора, които никога не плащаха и никога не са и възнамерявали да плащат сметките си. Но Джералд Старнс, замаян от собствената си реклама, стана раздразнителен, обикаляше наоколо с вид на морално превъзходство и изискваше бизнесмените да дават поръчки на нас, не защото двигателите ни са добри, а защото отчаяно се нуждаем от поръчки.