Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Махай се! Слизай, както си се качил, или ще те изритам с главата напред!
По лицето на скитника нямаше учудване, нямаше протест или гняв, нито пък надежда, гледаше така, сякаш отдавна беше изоставил всякаква преценка за всички човешки действия. Той се надигна послушно, а ръката му търсеше слепешком нитовете по стената на вагона. Тя го видя да я поглежда и после да отклонява поглед, сякаш беше просто поредният неодушевен предмет. Не изглеждаше да осъзнава присъствието й, както не осъзнаваше и своето собствено, беше безразличен и готов да се подчини на тази заповед, която, в неговото състояние, означаваше сигурна смърт.
Тя погледна кондуктора. Не прочете по лицето му нищо, освен сляпата злоба на болката, някакъв дълго потискан гняв, който се изливаше върху първото попаднало му нещо, почти без да осъзнава какво е. Двамата мъже вече не се отнасяха един към друг като човешки същества.
Костюмът на скитника беше маса от внимателно зашити кръпки по тъкан, която беше толкова твърда и излъскана от износване, че човек очакваше да се счупи като стъкло, ако се огъне; но тя забеляза яката на ризата му: беше сивкавобяла от често пране и все още запазваше останки от формата си. Той се беше изправил с мъка на крака, гледаше безразлично към черната дупка, отворена към милите необитаема пустош, където никой нямаше да види тялото или да чуе гласа на смазан човек, но единственият жест на загриженост, който направи, беше да хване по-здраво малък, мръсен вързоп, сякаш за да се подсигури, че няма да го изпусне, когато скочи от влака.
Именно праната яка и този жест към последното от нещата, които притежаваше — жестът на чувство за собственост — я накараха да изпита емоция, внезапно, горещо преобръщане вътре в нея.
— Чакайте — каза тя.
Двамата мъже се обърнаха към нея.
— Нека бъде мой гост — каза тя на кондуктора, отвори вратата пред скитника и нареди: — Влизай.
Скитникът я последва, подчинявайки се все така замаяно, както щеше да се подчини и на кондуктора. Той застана в средата на вагона, сграбчил вързопа си, и се огледа със същия наблюдателен, лишен от реакция поглед.
— Седни — каза тя.
Той се подчини и я погледна, сякаш чакаше по-нататъшни заповеди. В поведението му имаше някакво достойнство, почтеността на откритото признание, че не може да претендира за нищо, да се моли за нищо, да пита за каквото и да е, че сега трябва да приема всичко, което правят с него и е готов да го приеме. Изглеждаше на петдесет и няколко, структурата на костите му и увисналият костюм подсказваха, че някога е бил мускулест. Безжизненото безразличие в очите му не можеше да скрие, че някога са били интелигентни; бръчките, които прорязваха лицето му като спомен от някаква невъобразима горчивина, не бяха изтрили напълно факта, че някога е притежавало добротата, така характерна за почтеността.
— Кога си ял за последно? — попита тя.
— Вчера — каза той и добави: — Така мисля.
Тя позвъни на келнера и поръча да донесат от вагон-ресторанта вечеря за двама. Скитникът я беше наблюдавал мълчаливо, но когато сервитьорът излезе, той предложи единственото възнаграждение, на което беше в състояние:
— Не искам да се забърквате в неприятности, госпожо.
Тя се засмя.
— Какви неприятности?
— Пътувате с някой от ония железопътни магнати, нали?
— Не, сама.
— Тогава сте жена на някого от тях?
— Не.
— Аха — тя видя усилието му да я погледне с нещо като уважение, сякаш за да се извини за това, че е изтръгнал някакво неприлично признание, и се разсмя.
— Не, и това не съм. Предполагам, че аз самата съм един от магнатите. Казвам се Дагни Тагарт и работя за тази компания.
— О… мисля, че съм чувал за вас, госпожо — едно време — беше трудно да се определи какво значи за него „едно време“, дали е месец, година или колкото време беше изтекло, откакто се беше отказал. Гледаше я с някакъв интерес в минало време, сякаш мислеше, че е имало време, когато е щял да я смята за човек, който си заслужава да се види. — Вие бяхте жената, дето управляваше железница — каза той.
— Да — каза тя. — Бях.
Той не показа и следа от учудване от това, че е решила да му помогне. Изглеждаше така, сякаш се е сблъсквал с толкова много бруталност, че се е отказал дори да се опитва да разбира, да вярва или да очаква нещо.
— Кога се качи на влака? — попита тя.
— На гарата, госпожо. Вратата ви не беше заключена — и добави: — Помислих си, че може би никой няма да ме забележи до сутринта, защото това е частен вагон.