Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Влезте — рече нечий женски глас. И те влязоха.
— Мис Уидърфийлд — рече мистър Магнус, — позволете да ви представя моя най-добър приятел, мистър Пикуик. Мистър Пикуик, имам честта да ви представя на мис Уидърфийлд.
Дамата беше в другия край на стаята. Докато се покланяше, мистър Пикуик си измъкна очилата от джоба на жилетката и ги сложи. Но едва-що извършил последното действие, мистър Пикуик възкликна от изненада и се отдръпна няколко стъпки, а дамата нададе полусподавен писък, закри лицето си с ръце и се отпусна в едно кресло. Мистър Магнус пък остана като вкаменен, гледайки ту единия, ту другия, а по чертите му се четеше ужас и безкрайна почуда.
Подобно държане беше, без всякакво съмнение, съвършено необяснимо; но ето коя бе причината: едва-що мистър Пикуик си бе сложил очилата, и той позна в лицето на бъдещата мисис Магнус дамата, в чиято спалня се бе вмъкнал като нежелан гост предната вечер; а щом очилата бидоха надянати върху носа на мистър Пикуик, дамата разбра, че това е същият образ, който бе видяла в целия му ужас, обкръжен от нощно боне. Ето защо изпищя дамата, а мистър Пикуик изтръпна.
— Мистър Пикуик! — извика мистър Магнус, извън себе си от изумление. — Какво означава това, сър?… Какво означава, сър? — добави мистър Магнус с по-висок и заплашителен тон.
— Сър — рече мистър Пикуик с известно негодувание поради внезапното повелително наклонение, прозвучало в гласа на мистър Магнус. — Отказвам да отговоря на този въпрос.
— Отказвате ли, сър? — рече мистър Магнус.
— Да, решително! — възрази мистър Пикуик. — Не желая да кажа каквото и да било, излагащо тази дама или навяващо неприятни спомени в нейната душа, без нейно съгласие и разрешение.
— Мис Уидърфийлд — рече мистър Магнус, — познавате ли този човек?
— Дали го познавам? — колебливо рече дамата на средна възраст.
— Да, познавате ли го, госпожице? Запитах дали го познавате! — свирепо отвърна мистър Магнус.
— Виждала съм го — рече дамата на средна възраст.
— Къде? — запита мистър Магнус. — Къде?
— Това — отвърна дамата на средна възраст, като стана от креслото и извърна глава — не бих разкрила за нищо на света.
— Аз ви разбирам, госпожице — рече мистър Пикуик, — и уважавам вашата деликатност; бъдете сигурна, че то никога не ще бъде разкрито и от мен.
— Честна дума, госпожице — поде мистър Магнус, — имайки пред вид положението, в което съм поставен спрямо вас, вие се отнасяте към този въпрос с невероятно спокойствие, да, с невероятно спокойствие, госпожице.
— Жесток сте, мистър Магнус! — възкликна дамата на средна възраст и заплака с обилни сълзи.
— Отправяйте забележките си към мен, сър — намеси се мистър Пикуик. — Аз единствен съм виновен, ако въобще някой е виновен.
— О, вие единствен сте виновен, тъй ли, сър? — рече мистър Магнус. — Аз… аз започвам да прозирам цялата работа, сър. Сега се разкайвате за вашето решение, нали?
— Моето решение?! — учуди се мистър Пикуик.
— Да, вашето решение, сър. О, не ме гледайте така, сър. Нали бяхте дошли тук, за да разобличите измяната и коварството на една личност, в чиято честност и почтеност сте имали безгранична вяра — е?
Тук мистър Магнус изля чувствата си в продължителна саркастична усмивка; и снемайки сините си очила (които вероятно смяташе излишни в прилива на своята ревност), захвана да върти малките си очи по такъв страшен начин, че всяваше ужас.
— Е? — рече мистър Магнус; а после се усмихна отново още по-саркастично. — Но вие ще трябва да отговаряте за станалото, сър.
— За какво да отговарям? — запита мистър Пикуик.
— Не е важно, сър — отвърна мистър Магнус, като шареше нагоре-надолу из стаята. — Не е важно.
Изразът „не е важно“ сигурно е изключително широко понятие, защото не можем да се сетим за коя и да е свада, наблюдавана от нас на улицата, в театъра, в кръчмата или другаде, гдето тези думи да не са били вечният отговор на всички войнствени въпроси: „Да не се смятате за джентълмен, сър?“ — „Не е важно, сър.“; „Искал съм да кажа нещо на младата дама ли, сър?“ — „Не е важно, сър.“ — „Желаете май да ви разбия главата, сър?“ — „Не е важно, сър.“ Забележително е, че в това повсеместно „не е важно“ има, както изглежда, някаква скрита подигравка, която възбужда повече негодувание в гърдите на този, към когото е отправена, отколкото би могла да предизвика и най-тежката обида.