Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Но какво щяха да разберат те? Не, нямаше никакъв смисъл да споделям с тях моята мъдрост. Нито дори онази велика мъдрост, която усвоих на връщане от Калифорния. Те не познаваха мъдростта на Великия Тик, но би трябвало да стигнат сами до нея, безполезно би било да им я обяснявам. Сигурно щяха да ме изслушат най-учтиво, ала нямаше да повярват нито дума. И като гледах как това бронзово момиче се мята и подскача на фона на миртите и блесналото море, в момента и аз започнах да се съмнявам в тази мъдрост.
Но, разбира се, вярвах в нея, защото бях направил онова пътешествие до Калифорния.
Не дочаках края на първия сет. Станах, когато резултатът беше пет на два за него, но имаше всички изгледи тя да вземе следващия гейм, защото той й връщаше хубави топки, като гледаше тя да не забележи, че това е нарочно, и се хилеше, когато тя ги отбиваше с ожесточени удари.
Отидох да се преоблека и влязох в морето. Заплувах бавно навътре и дълго се въртях из залива, който е само едно ъгълче от безкрайните солени, неизследвани води на света, а след това се прибрах в къщи за обед.
Обядвахме заедно с майка ми. Тя все ме подпитваше издалеч, та дано й кажа защо съм си дошъл, но аз все се изплъзвах. Когато стигнахме до десерта, попитах я дали съдията Ъруин е в града. Досега не бях се заинтересувал от това. Можех да попитам още снощи. Но не попитах. Просто отложих този въпрос.
Да, той си беше в града.
Излязохме да си изпием кафето на страничната веранда и да изпушим по цигара. След малко оставих майка си и се качих горе да полегна, докато ми се смели храната. Лежах около един час в стаята си. После реших, че е време да се заловя за работа. Спуснах се по стълбата и тръгнах към входната врата. Но в гостната седеше майка ми и тя ме повика. Странно, че по това време на деня тя седеше в гостната. Дебне ме какво ще правя, реших аз. Прекрачих прага, облегнах се на стената и зачаках да видя какво ще каже.
— У съдията ли отиваш? — попита тя.
— Да — казах.
Беше вдигнала дясната ръка с разперени пръсти пред лицето си и разглеждаше маникюра си. После сбърчи чело, като че резултатът от прегледа не беше задоволителен, и попита:
— Какво, пак политика?
— Нещо такова — отвърнах.
— Защо не отидеш по-късно? — подхвърли тя. — Той не обича да го безпокоят по това време.
— Това, което ще му кажа, ще го обезпокои независимо кое време е.
Тя ме изгледа остро и забрави да спусне ръката си с разперените пръсти. После рече:
— Той не е добре напоследък. Защо трябва да го тревожиш. Никак не е добре.
— Не мога да му помогна — казах и усетих как в мен се засилва желанието да й се противопоставям.
— Никак не е добре.
— Много жалко.
— Изчакай поне до надвечер.
— Невъзможно, не мога да чакам. — Наистина чувствувах, че не мога да чакам повече. Трябваше да отида и да изясня този въпрос. А нейната съпротива още повече засилваше волята ми да сторя това. Незабавно. Още сега.
— По-добре да почакаш — настоя тя и най-после свали ръката с разперените пръсти.
— Невъзможно ми е.
— Не ми се ще да се замесваш в разни… разни истории — изхленчи тя.
— В тази история аз не съм замесен.
— Какво значи това?
— Ще разбера, след като поговоря със съдията — отвърнах, излязох от къщи и тръгнах по Крайбрежния към Ъруин. Поне да се поразходя малко, колкото и да е топло, така старият ще получи известна отсрочка. Той заслужава тези допълнителни няколко минути, мислех си.
Когато пристигнах, той си почиваше на втория етаж. Така ми каза негърът с бялото сетре.
— Съдията, той горе, лежи на креват, почива — обясни негърът, който очевидно смяташе, че това изчерпва въпроса.
— Добре — отвърнах, — ще поседя тук, докато той слезе. — И без да чакам покана, отворих междинната врата и се озовах в блажената прохлада на преддверието — сякаш в дълбините на времето, — където в полумрака блестяха като лед огледалата и стъклата на големите фенери и моите отражения ме заобиколиха отвред, безшумни като кадифе или като спомен.
— Съдията, той… — понечи да възрази нещо прислужникът.
Но аз минах покрай него с думите:
— Ще поседя в библиотеката. Докато той слезе.
Минах покрай тези очи, чието бяло приличаше на обелени сварени яйца, покрай тази тъжна уста, която не знаеше какво да каже и само зееше, разкривайки розовата вътрешност, и влязох право в библиотеката, чиито щори бяха спуснати и поради високия таван и отрупаните с книги стени полумракът изглеждаше още по-плътен и лежеше на яркочервения килим като огромно заспало куче. Седнах на едно от големите кожени кресла, оставих до него на пода големия кафеникав плик, който носех със себе си, и са изтегнах в креслото. Стори ми се, че всички тези книги ме гледат безсмислено като празните очи на каменни статуи в музей. Както някога, старите юридически книги с кожена подвързия изпълваха стаята с дъх на сирене.