Империя на бури

Елин – къде беше Елин...

Светът почерняваше в краищата; тялото й искаше да се предаде, вместо да търпи болката, която пренареждаше всичко в живота й.

Лоркан се напрегна, сякаш доловил дебнещото я забвение.

– Излекувайте я – нареди той на добродушния елф – и ще продължим...

– Не – смогна да пророни тя.

Не по този начин, не заради нея...

Лоркан огледа лицето й с непроницаемо изражение в ониксовите си очи. Сетне пророни тихо:

– Искаше ми се да дойда в Перант с теб.

После свали щита си.

***

Изборът не беше труден. И не го плашеше. Далеч не колкото смъртоносната рана в ръката й.

Фенрис беше засегнал артерията й. Елида щеше да умре от кръвозагуба само за броени минути.

Лоркан идваше от мрака и носеше дарбата му. Лесно щеше да се върне в него.

Но да позволи на меката, прелестна светлина пред него да угасне... В древните си, горчиви кости съзнаваше, че не може да го допусне.

Тя беше забравена – от всекиго и всичко. И въпреки това хранеше надежда. Бе проявила добрина към него.

Беше го дарила с поне малко покой през времето им заедно.

Беше му предложила дом.

Знаеше, че Фенрис няма да намери сили да се пребори със заповедта на Майев. Знаеше, че Гавриел ще удържи на думата си и ще излекува Елида, но Фенрис не можеше да се опълчи на кръвната си клетва.

Знаеше, че кучият син ще съжалява после. Знаеше, че вълкът бе изпитал ужас, когато Елида скочи помежду им.

Лоркан спусна щита си, молейки се тя да не гледа, когато касапницата започнеше. Когато двамата с Фенрис се сблъскаха със зъби и нокти. Щеше да удържи известно време срещу него. Докато Гавриел не се върнеше в боя.

Щитът изчезна и Гавриел веднага коленичи, пресягайки се към ръката й. Болката я парализираше, но опита да каже на Лоркан да бяга, да вдигне щита...

Той стана и загърби молбите й.

Вместо това се обърна към Фенрис. Воинът трепереше от сдържана ярост, стиснал юмруци от двете страни на тялото си, за да не посегне към оръжията си.

Елида продължаваше да ридае, да го умолява.

В напрегнатите черти на Фенрис се четеше разкаяние.

Лоркан просто му се усмихна.

И Фенрис скъса веригите на въздържанието си.

Подчиненият му скочи към него с изваден меч и Лоркан вдигна своя, тъй като се досещаше кой ход ще използва Фенрис. Все пак той го беше научил на него. Знаеше и че е спуснал левия си гард, макар и за секунда, разкривайки врата си...

Фенрис се приземи пред него, замахна ниско с меча си и отскочи надясно.

Лоркан устреми своя към уязвимата част на врата му.

В този миг и двамата бяха отнесени от ледовит, непреодолим вятър. Или поне колкото бе останало от него след епичната битка.

Фенрис стана, погълнат от жажда за кръв, но вятърът пак го цапардоса. И отново. И отново. Не му даваше да се надигне от земята. Лоркан се бореше с напора му, но щитът, с който Белотрън ги беше обградил, суровата мощ, с която ги приковаваше към земята, бяха твърде силни за тялото му, останало без нито капка магия.