Империя на бури

Огромни златни очи, вперени в Лоркан, който минаваше едва на метър от тях. Пума, готова да му се нахвърли, да разкъсва плът и да троши кости...

Не...

Звярът изскочи от овъглената трева.

Елида изкрещя името на Лоркан.

Той се завъртя, но не към пумата. Към нея; бясното му лице се извърна към нея...

Елида вече тичаше с пищящ от болка крак, когато Лоркан най-накрая усети, че всеки момент ще бъде нападнат.

Пумата го достигна и масивните й нокти се устремиха към корема му, а зъбите й – право към гърлото му.

Лоркан извади ловния си нож с такава бързина, че Елида съзря само сивия проблясък на стомана.

Звярът и елфът се сгромолясаха в тинестата вода.

Тя се спусна към тях с нечленоразделен крясък. Това не беше обикновена пума. Никак даже. Животното предвиждаше всяко следващо движение на Лоркан, докато се търкаляха във водата, докато се атакуваха и отбраняваха, докато кръвта и на двама им хвърчеше във всички посоки, а магиите и щитовете им се сблъскваха...

Тогава нападна и вълкът.

Гигантски бял вълк, който изскочи от нищото, озверял от ярост и втурнат към Лоркан.

Той се изтръгна задъхан от лапите на пумата с облени в кръв ръка и крак. Но вълкът се изпари. Къде беше, къде...

Пак се появи от нищото, сякаш влетял от невидим мост на около три метра от Лоркан.

Не просто го нападаха. Екзекутираха го.

Елида притича между две могили, докато заледени стръкове трева режеха дланите й и нещо хрущеше в крака й...

Вълкът скочи към уязвимия гръб на Лоркан със замъглени от кръвожадност очи и лъснали зъби.

Елида изкачи на бегом малкото хълмче, а времето сякаш пропадаше под стъпалата й.

Не не не не не не.

Стръвни бели зъби летяха към гръбнака на Лоркан.

В този миг Лоркан я чу – чу треперливия стон, с който се хвърли върху него.

Тъмните му очи просветнаха в нещо като ужас, когато се блъсна в незащитения му гръб.

Когато забеляза смъртната опасност, идваща не от пумата пред него, а от вълка, чиито челюсти се впиха в нейната ръка вместо във врата му.

Елида можеше да се закълне, че очите на вълка се изцъклиха от недоумение, а в нейното тяло се заби тъмен, непоклатим щит, изкарвайки въздуха от гърдите й...

Кръв и болка, кости и трева, и грохотна ярост.

Светът се наклони и двамата с Лоркан се строполиха на земята; нейното тяло се стовари върху неговото и челюстите на вълка се изтръгнаха от ръката й.

Тя се сви върху Лоркан в очакване вълкът и пумата да сложат край на всичко, да прекършат врата й с челюстите си.

Но нищо не ги нападна. Пълна тишина прониза света.

Лоркан я преобърна с насечен дъх и окървавено, пребледняло лице. Очите му веднага намериха нейните, ръката й...

– ЕлидаЕлидаЕлида...

Тя не можеше да си поеме въздух, не виждаше нищо заради агонията в ръката си, в разкъсаната плът и натрошените кости...

Той сграбчи лицето й, преди да е погледнала, и изрева:

– Защо го направи? Защо?

Но не изчака отговора й. Вместо това вдигна рязко глава и изръмжа толкова свирепо, че звукът отекна в костите й, изостри болката й, докато не простена.