Гаснещ зрак [bg]

— Насмешливите ти думи, Татенал, напълно съответстват на невежеството ти. Усетих щракането на щипци и мога да ти кажа, че само глупак би подценил ужасната им ефикасност.

— Глупав дракон, най-малкото — подхвърли Раваст, щом се измъкна от колибата и тръгна надолу към брега. — Татенал, виждам, че си ни донесъл още едно дърво. Ще го добавиш ли към другите седем и да ни направиш една хубава купчина?

Татенал го погледна намръщено.

— Сънят беше много реален, паленце. Казвам ти, всички бяхме много близо до удавяне и ако не беше корабът, който построих, както бях благословен от предчувствието си, всички сега щяхме да сме мъртви.

— Мъртви в света на сънищата ти, искаш да кажеш.

— А кой може да каже, че на такива светове им липсва правдоподобност, Раваст? Всъщност онзи свят може като нищо да е хранилище на драгоценните ни души и ако умрем в него, бихме се събудили с безжизнени очи и неутолимо пристрастие към погребално облекло. Мрачно и строго би могло добре да опише вкусовете ти в модата, но не и моите!

— Но, Татенал — каза Раваст, — непременно построй дървеното си спасение, само че го направи в съня си, в света, където ще е нужно. — Посочи изкоренените дървета, вече обкръжили бивака им. — Тези няма да ти свършат работа, освен ако не си представяш кораб, годен да пори води и реални, и въображаеми.

— Мъдро съображение — отбеляза Гарелко и изгледа Татенал с известен скептицизъм. — И то такова, каквото вече ми хрумна, тъй като най-старият е този, който познава мъдростта. Може би, премисляйки думите на Раваст, би било по-добре да заключим не мъдрост, а младежката бързина на младежкия ум, който толкова бързо се втурва към мястото на явна нелепост, особено когато разсъждава над усилията на някой друг.

— Втурване към зле обмислена преценка имаш предвид — не остана длъжен Татенал. — Почти деца като Раваст са неспособни да разберат нюанса в метафизичните неща. Губи му се, също така, благосклонната ми щедрост в това, че му предлагам каюта на моя съд.

— Не виждам никакъв съд — каза Раваст. — Виждам дървета, клони, листа и корени.

— Превъзхождащият ум е този, който може да наблюдава този най-прост материал и все пак да види в него остроносия монумент на морско величие.

— Заровиха брадвата ми — каза Раваст — от страх, че само тя е останала от нас. Твърде късно дойдохме, уви, за да видим мокрите петна от сълзите на жена ни, когато се е хвърлила върху грамадата, късала е коса от черепа си в пристъпи на скръб и какво ли не още.

— Потърсих, но не намерих кичури коса — каза Гарелко. — Не, далеч по-вероятно е вече да е взела младия, толкова чаровен Ханако под кожите си, а ако могъщата ѝ воля издава силата, която си въобразява, че има, какво пък, вече се подува с незаконно дете. Виждам я, тук в умственото си око, вече заситена и, проклет да е онзи Ханако, преситена също така! Самодоволството на бляскавия ѝ поглед ме терзае! Смътната усмивка на женска победа над нас, във всички онези битки, които никога не признаваме, дори докато кръвта ни капе. Виждам я, надвиснала като нож над сърцето ми, за да светне внезапно към изтерзаното ми мъжество!