Гаснещ зрак [bg]

Раваст се обърна към колибата.

— По-добре да вземем да съборим жилището си, Гарелко, тъй като беше вдигнато от нашите ръце.

— Чакай малко! Аз къде ще спя?

— Ами, Татенал, можеш да спиш в лодката си — каза Раваст.

Гарелко се засмя.

— Сладки сънища, Татенал! Ха-ха-ха-ха!

— Добре де — въздъхна Татенал след миг размисъл, — ще ви придружа, за да съм сигурен, че сте в безопасност, тъй като между тримата само аз случайно съм в бойна форма. Палето е твърде диво и безразсъдно и все още се мисли за герой, докато старецът със скърцащите му кокали едва може да си вдигне оръжието.

— Аа — каза Раваст, — можем да оставим колибата тогаз, за следващата група глупаци.

— Признаваш си проклетията!

— Нищо не признавам, освен, може би, внезапен мързел. Е, не се ли задържахме тук достатъчно дълго? Имаме да гоним измамна съпруга!

— Ще ѝ размахам юмрука си най-гръмогласно — закани се Гарелко, докато вдигаше багажа си. — Като мечка, събудена от пещерата ѝ, устните ми ще се сгърчат и зъбите ми ще скръцнат най-зловещо. Като вълк в дълбоките снегове ще тръсна козината си и космите ми ще настръхнат. С цялата безмилостност на нападащ рак, щипците ми ще се отворят широко в тръпнеща закана и кълцаща заплаха.

— Най-после намира подходящия мащаб в сравненията — отбеляза Татенал.

Скоро след това тримата съпрузи на Ласа Руук поеха на път, отново по дирята на съпругата си.

Може би беше заради трупа на дракона, но мислите на Раваст скоро затънаха в спомени за битка. Все още беше новак с оръжията, когато нашествениците теломени удариха селото им. Можеше да си спомни тъпоносите им кораби, заорали в чакълестия бряг, и как облечени в броня фигури се изсипаха от бордовете и затичаха нагоре по склона. Селските кучета бяха побеснели и се втурнаха надолу срещу тях. Повечето животни бяха достатъчно разумни да залаят отдалече, вместо да ги доближат, но няколко паднаха от копия и умряха в бъркотия от кръв и черва. Раваст, втурнал се да се влее в редицата мъже и жени, които бяха вдигнали оръжията си и тук-там късове броня или шлем, или щит, беше попаднал в празнина между двама родственици. Вдигна брадвата и щита си за бой и едва тогава осъзна, че е на първата линия, съставена от най-старите членове на клана. Стояха с единствената задача да забавят настъплението на теломените, печелейки с това време за по-младите воини на селото да се въоръжат и снаряжат, докато най-младите подкарат децата навътре към гористите зъбери.

Единственият защитник не на подходящото място беше Раваст.

Но беше твърде късно, когато първата вълна теломени стигна до тях.

Вдовици и вдовци, куците и огънатите от старост, другарите на Раваст се биеха здраво и мълчаливо, забравили всякаква мисъл за болка или страх. Когато падаха, не издаваха вик и никой не молеше за милост. Чак много по-късно Раваст разбра как онази битка, онази яростна защита на селото даде смисъл и цел на тяхната смърт — миг, който всички те бяха чакали. Пред избора между внезапна смърт и бавно отпадане от старост никой от тях не се беше поколебал да вдигне оръжие.