Гаснещ зрак [bg]

И все пак ето че вървеше сега, в привидна безметежност, редом със своите приятели-съпрузи.

„Тя няма да рискува да тръгне по безразсъдния път на джагъта. Ще знае кога да се обърне. Много преди всякаква битка. Ако не, тогава аз ще ѝ го изповядам. Ще ѝ кажа за вдовиците и вдовците, за твърде старите и сакатите, които се втурнаха към мястото си в онази първа редица. И за мълчанието, което ги обзе, горчиво-сладко с предчувствието си, и как всички те сбраха собствените си страхове и ги отпратиха в единствения, който не беше един от тях.

Ще ѝ кажа за моите страхове и ако трябва да падна в очите ѝ, пак няма да се поколебая.

Жено моя. Ти зарови брадвата ми.

Но аз я зарових отдавна.

Мислиш, че вече съм мъртъв. Но аз умрях в онази редица. Аз, Раваст, вдовецът за всички тях.

Тогава ще се засмеем, в разкъсването на душите си, и ще отправим взора си назад по дирята, към нашата далечна, мирна ферма, която е в подножието на По-малкия хълм, точно над булото утринен дим от селото долу.

Кучетата лаят, чувам, но не в тревога. Те просто държат гърлата си в готовност.

Защото теломените ще дойдат отново, с корабите си, и аз ще заема мястото си в онази първа редица. Където ще стоя в мълчание. И в блажено предчувствие.“

Помисли отново за трупа на дракона и паническото замахване с брадвата, която само по случайност удари ноктестата лапа. Стените се бяха задържали в онзи ден, макар и само защото битката се оказа толкова кратка. Стените се бяха задържали, но едва.

— Още един склон, и още една планина, и още един висок проход! — простена Гарелко, докато се катереха нагоре. — Раваст, моля те, поноси този старец!

„Не, вече нося твърде много.“

— Проходът през седловината е достатъчно високо според мен — каза Татенал. — Това ще ни спаси от потопа. На следващия ни бивак, върти ми се в ума нова идея. Раваст, помисли за това, като строиш колибата ни за нощта. Оформена като трюм, със здрави стени…

Сънищата на Татенал за потоп от предната нощ не бяха първите. От години го терзаеха видения за бедствие, срещу което волята му непрекъснато се оказваше напълно безпомощна. Зад булото на съня умът му витаеше в странни места, сякаш душата му знаеше, че всъщност е изгубена. Пейзажите идваха изкривени, познати и все пак непознати, и той виждаше лица, които хем можеше да разпознае, хем не можеше, и в преминаването през сънищата му, в обръщането им към него и говоренето на изопачена реч, те не се оказваха нищо повече от предвестници на объркване.

При все това усещането му за ужасна заплаха оставаше, като миризмата на буря във въздуха. Корените на планина, изгнили и разложени — само той можеше да усети тръпките ѝ, заканата ѝ да рухне всеки момент. Вейка дим, понесена от лекия ветрец — никой друг не забелязваше блясъка на бушуващи пламъци дълбоко в леса, усилващия се грохот на пожара. Болести сред добитъка, птици, падащи от небето, селските котки отровени и умиращи, сврени някъде. Всеки път единствено Татенал виждаше тези знаци, без никой да се вслуша в предупредителните му викове, и беше последният, който щеше да падне от каквото там бедствие се стовари — щеше да бяга, скапан от умора, да скимти и в същото време щеше да е пламнал от възбуда, че предсказанието му се е сбъднало.