Драконите на сломеното слънце [bg]

— Време, в което Речен Вятър не е умирал — промърмори Златна Луна. — Време, в което двамата остаряваме редом. Възможно ли е?

— Самият аз използвах устройството — каза магьосникът. — Върнах се назад във времето с надеждата да открия момента, в който е станала подмяната. Надявах се да го открия, смятайки, че бих могъл да променя хода на историята.

— Би било много опасно — прекъсна го с изострен глас тя.

— Да. Е, вече няма абсолютно никакво значение — отвърна той, — понеже в миналото ни не открих такъв момент.

— Това също не е за чудене — започна Златна Луна.

Палин нетърпеливо махна с ръка, за да я накара да го слуша:

— Първа учителко — обясни тихо той. — Не открих каквото и да е минало.

— Какво искаш да кажеш? Никакво минало?

— Върнах се назад във времето — рече той. — Видях края на Войната на Хаоса. Станах свидетел на заминаването на боговете. Но когато се опитах да надникна отвъд всичко това, отвъд събитията от края й, не съзрях нищо освен огромна празна чернота, сякаш се взирах в чудовищен кладенец.

— Какво значи това?

— Не знам. — Той се обърна към Тасълхоф. — Онова, което знам обаче, е следното: преди много години Тасълхоф Кракундел умря. Или поне се предполага, че трябва да е умрял. Както виждаш, ето го, жив и здрав.

— Значи за това си искал да го изпратиш обратно на смърт — каза, изпълнена с тъга, Златна Луна.

— Може би греша и това няма да промени много нещата. Пръв от всички признавам, че не разбирам много от пътешествия във времето — поклати печално глава магьосникът. — Само един от нашия Орден знае много повече от всички ни взети заедно, и това е Даламар. Но никой не може да ни каже дали е жив или мъртъв, и ако е мъртъв, как да го открием.

— Даламар! — Изражението на Златна Луна се помрачи. — Спомням си, че когато научих за неговото изчезване заедно с Кулата на Върховното чародейство, се помислих колко е хубаво, дето ни е сполетяло нещо добро в тези времена на злини. Зная, че други го харесваха и му имаха доверие — например Танис, както и баща ти. Но освен това зная, че всеки път, щом го видех, забелязвах, че ходи, обгърнат в сянка. Нещо повече. Тази сянка му харесваше. Обгръщаше се в нея, за да скрие подмолните си дела. Смятам, че Танис и Карамон дълбоко се заблуждаваха по отношение на него. Надявам се, че е изчезнал завинаги от лицето на този свят. Колкото и лошо да е положението сега, не е чак толкова добро, че да искаме и той да се мотае наоколо. Надявам се — завърши остро, — че ако отново се появи, няма да губиш и за секунда времето си с него.