Драконите на сломеното слънце [bg]

— Извинявай, Златна Луна — прекъсна той цялото зяпане и заекване, и оглупяване, което все още цареше в коридора пред вратата, — мога ли да вляза при теб и да полегна за малко? Не се чувствам много добре.

Първата учителка се изправи предизвикателно. Лицето й бе пребледняло и студено. В гласа й се долавяше горчивина:

— Знаех си, че ще стане така. Знаех си, че ще ме гледате като че ли участвам в някакъв проклет селски панаир.

— Простете ми, Първа учителко — произнесе зачервена от смущение лейди Камила. Тя сведе очи. — Моля да ме извините. Но това… чудо…

— Не е никакво чудо! — отвърна остро Златна Луна. Тя вдигна глава и пред тях отново се появи нещо от старото й царствено присъствие, от благородния й дух. — Съжалявам за всички неприятности, които ви причиних, лейди Камила. Знам, че с действията си накарах мнозина да страдат. Моля ви, предайте на когото трябва в Цитаделата, че не е необходимо да се безпокоят за мен. Добре съм. Скоро отново ще бъда с вас, но първо трябва да поговоря насаме с приятелите си.

— Разбира се, с радост ще изпълня всичко, което искате от мен, Първа учителко — кимна жената-рицар и макар да полагаше огромни усилия да не се втренчва, невероятната промяна във външността на Златна Луна отново и отново караше очите й да шарят изумено.

Палин се покашля многозначително.

Лейди Камила премигна.

— Съжалявам, просто…

Тя поклати глава, неспособна да превърне обърканите си мисли в думи. Обърна се, хвърли още един поглед, за да се увери, че онова, което вижда, е истина и забърза надолу по витото стълбище. След секунда колебание стражниците също се запрепъваха подире й. Още дълго се чуваха гласовете им, докато шумно обсъждаха „чудото“.

— С всички ще бъде така — произнесе със стаена болка Златна Луна и замислено влезе в стаята си. — Ще се взират в мен, ще възклицават и ще си задават въпроси.

Изчака ги да влязат, затвори вратата и се облегна на нея.

— Не можеш да ги виниш — каза Палин.

— Да. Знам. Това е причината, поради която останах заключена в стаята си. Когато промяната настъпи, се надявах, че ще бъде само… временна. — Тя махна неопределено с ръка. — Моля ви, седнете. Очевидно трябва да проведем дълъг разговор.

Покоите й бяха обзаведени съвсем просто. Имаше обикновено дървено легло, писалище, ръчно тъкани черги и пръснати навсякъде меки възглавници. В ъгъла се виждаше лютня. Единствената мебел, която не изглеждаше на мястото си — високо огледало в поставка — лежеше преобърнато на пода. Счупеното стъкло бе сметено в спретната купчинка.