Зовът на барабана [bg]

На плоската страна наистина имаше изображение, както си бях помислила. Беше знак с формата на спирала, която се свива в себе си. Но не тя накара Джейми и Иън да се вгледат в ръката ми, като почти удариха глави един в друг.

Там, където гладката повърхност беше отчупена, в камъка сияеше огън, малки огънчета в зелено, оранжево и червено се бореха яростно за светлината.

— Господи, какво е това? — попита смаяно Иън.

— Това е опал и то много голям — каза Джейми. Побутна камъка с големия си показалец, сякаш да провери дали е истински. Беше.

Прекара ръка през косата си, мислеше, после ме погледна.

— Казват, че опалите носят нещастие, сасенак. — Реших, че се шегува, но изглеждаше притеснен. Той беше пътувал много, образован човек, но все пак беше роден в планинска Шотландия и знаех, че у него има дълбоко суеверна жилка, макар че тя не се проявяваше често.

Ха, помислих си. Прекара нощта с призрак и си мислиш, че той е суеверен?

— Глупости — казах по-убедено, отколкото се чувствах. — Това е просто камък.

— Е, не мисля, че носят лош късмет, чичо Джейми — каза Иън. — Мама има малък пръстен с опал, който е от майка ѝ, но не прилича на този! — Той докосна почтително камъка. — Тя обаче наистина казва, че опалът поемал нещо от собственика си — ако имаш опал, който е принадлежал на добър човек, тогава всичко е наред, и ще ти носи късмет. Но иначе… — Сви рамене.

— Е, добре — рече сухо Джейми, после кимна към черепа. — Ако е бил на този човек, като че ли не му е донесъл късмет.

— Поне знаем, че не са го убили заради него — изтъкнах аз.

— Вероятно не са го искали, защото са знаели, че носи лош късмет — предположи Иън. Смръщи се към камъка, между веждите му имаше бръчка. — Може би трябва да го върнем пак там, лельо.

Потърках носа си и погледнах Джейми.

— Може да е доста ценен — казах.

— Аха. — Двамата стояха замислени, разкъсвани между суеверието и прагматизма.

— Ами добре — рече накрая Джейми, — сигурно няма да навреди да го задържим малко. — Единият край на устата му се изви в усмивка. — Нека аз го нося, сасенак; ако ме повали мълния на път към дома, ти ще можеш да го върнеш.

Станах тромаво, като се държах за ръката на Джейми. Примигнах и се олюлях, но запазих равновесие. Джейми взе камъка от ръката ми и го пъхна в спорана си.

— Ще го покажа на Наяуене — казах аз. — Тя сигурно знае какво означава този знак.

— Да, добре се сети, сасенак — съгласи се Джейми. — А ако Чаровният принц се окаже неин роднина, може да ѝ го дадеш, имаш благословията ми. — Той кимна към малката кленова горичка на стотина метра от нас, зеленото ѝ бе започнало да се опъстря в жълто.

— Конете са вързани ей там. Ще можеш ли да вървиш, сасенак?

Погледнах замислено към краката си. Те като че ли бяха много по-далече от обикновено.

— Не съм сигурна. Мисля, че съм пияна.

— О, не, лельо — увери ме любезно Иън. — Татко казва, че не си пиян, щом можеш да стоиш прав.